Ти си по-сладка от рождения ми ден на 6, когато имах чувството, че ако не спра да се смея, ще умра. Понякога, докато те гледам, ми се струва също така – мога моментално да умра. Ако се взирам твърде дълго в очите ти, губя почва. Все едно съм видял най-красивото, което бих могъл за краткия отрязък, в който съм жив. Ей така, сърцето ми се препълва, дишането ми спира, мозъкът ми се мъчи да обхване всичко наведнъж и прекъсва дейносттта си като повреден. Чудя се влюбен ли съм, болен ли съм.

Повтарям си, че това е емоция, силен копнеж, порив да открия нещо, за което си струва да пожелая безсмъртие. Смея се на острата ти шега ти и не мога да повярвам в същото време, че някой толкова ангелски, може да бъде и крайно циничен и да му отива. Предполагам всички търсим точно това – задоволяващо противоречие, за да държим интереса си буден.

Но в теб има нещо повече, не мога да го определя, но стоя буден цяла вечер да го проумея. И защо се бунтуваме пред възможността да бъдем изцяло пометени, обезоръжени, напълно беззащитни. Толкова ли е страшно да обичаш? На мен ми е двигател и спирачка. Мотивира ме, но ме изяжда. Трябва да се пребориш с мъката да си слаб и да се оставиш да те смачкат, ако трябва.

О, бих се чувствал благословен точно ти да ме смачкаш.

Сигурно ще моля за още и ще чакам пред вратата ти в три през нощта с цветя и любимия ти чай. И да ги хвърлиш, да ме замериш с тях и да тряснеш вратата. Дори да си тръгна, аз пак ще съм там и ще те моля в съня си – остани. Или поне бъди. Ти си най-шизофречният човек, когото съм срещал. Една малка светлинка, светъл празник за обрулената ми душа. Песен звучи в ушите ми, като се появиш. Краката ми омекват и лепвам най-лудата си усмивка, запазеният знак на здраво хлътналите хора. Нямам против. Ще го приема и ако ти имаш. Пак ще крещя в 3 на обяд, че те обичам. Не мога да мечтая да съм до теб, ще се разруша и ще загина предварително. Вярно е, че любовта окрилява. Като телефонът ми изпише твоето име, пия девет редбула и отварям десети. Ако скоча от осмия етаж, ще полетя за кратко.

Изброявам на всички как всеки такт от лудостта е част е симфония за глухи. Гласът ти е като на човек, създаден да пее. Ръцете ти са бесило, а усмивката – палач. Когато се умилкваш, човек би си отрязал дясната ръка, преди да ти откаже.

Ще млъкна, преди да полудея дотолкова, че да си повярвам, че хората имат нужда от половинка, за да дишат и след като я намерят, вече ще знаят, че без нея не са цели.

Мога да ти дам толкова, колкото нямам.

Допивате си, за стотни се изпразват тези чаши. Бързате. Ще те води някъде, сигурно у тях. Не съм тук. За първи път безплътен, издигам се над хората. Тези сиви, глухи точки, които ме прикриват и замазват издутия ми гняв. Ще забелваш ирис в кулминация, аз ще обръщам десета чаша още тук, свлечен и мъртъв. Разобличен от себе си. Безсилно нещастен. Плача и те прегръщам те наум, стискам те, вдъхвам те. Чувствам те по себе си от крачки разстояние. Топя се. Не знам откога, но днес е винаги. Днес е моята истина. И аз не казах нищо. Усмихнах се, абсолютно нищо. Днес ще ти кажа.