Прехвърлянето на емоции и чрез проекция, както и в чист енергиен план, е срещан казус при повечето хора. Съществува вярване, че няма друго освен проекция и единственото, което правим, е да чувстваме и виждаме какви сме ние, уличавайки или радвайки се на чуждо отношение. Приписване на качества, на личностни черти, на изявени недостатъци.

Оскар Уайлд е поставил твърдението, че „ние не можем да понесем у хората недостатъците, които притежаваме сами.“ и не може да е по-прав. Слабост, лицемерие, плашливост. Отвратен си, щом околните дистрибутират това, дето ти пречи. Или вдигаш левъл и за миг ги обичаш за същото?

Снимка: Tumisu от Pixabay

Не се дразниш на другия, дразниш се на малкото си поле за реакция, на начина си на справяне с нея, на повтарящ се модел, на лично своя черта.

Не ти пука как се държи някой в действителност, дращи те нещо неотработено, отвъд представата ти за какво е най-добре ; че човекът нарушава граница, че поставя такава, че си очаквал друго и търсиш как да проявиш себеуважение. В семейна ситуация често имаме потъпкване на нуждите, незачитане, игнор или налагане. В юношеството – дълго себедоказване.

Във връзките и отношенията – подаване на топка. Горяща, с пискащ механизъм. Или просто студено мятане на грешки и несъответствия.

Психологията дели емоциите на позитивни, отрицателни и неутрални. Първите включват радост, ентусиазъм, веселие. Вторите – вина, срам, страх, несигурност, негодувание, гняв, мъка, копнеж. Последните пък са просто отрязъци от нормалното без бурност – любопитство, изненада, анимация.

Учуди ли ви копнежът? Жадуването и вкопчването също съдържат проекция, понеже инстинктивно прехвърляме родителски функции върху отсрещната фигура. Копнеж е близо до нужда, нужда е близо до „не мога иначе„. Макар романтизирано доста преди Холувид, когато копнежът не е изцяло и своевременно двустранен, той има негативна функция. Копае кратер в изпитващия и има вкус на задължение за реципиента.

Снимка: Joanna Nix-Walkup от Unsplash

Синдромът „не съм ти длъжен“ е повод за друг текст, който скоро ще пробие януари като кокиче. Без съмнение, не съществува вариация на сегашната вселена, в която хората да не са си длъжни. Всяка обида, всеки гняв, всяко трясване на врата съдържа тъничко „не го очаквах, не прави така“. Това първобитно, но обяснимо засягане, касае всички хора, които не са дзен монаси през будните си часове. Агресия или автоагресия… и изискване по средата.

Идентифицираните видове проекция са три вида – атрибутивна, допълваща и класическа.

Първата е факт, когато прекопираме нежелани свои черти върху образи на уважавани и известни лица, за да смекчим стреса. При българите се забелязва в отношението към успели „ненародни“ хора (да се разбира – невсеобщи любимци), които непременно биват осмени и принизени. Не разграничаваме себе си привидно, може би трудно се вдъхновяваме. При допълващата проекция осъзнаваме, че притежаваме дадена характеристика, но отдаваме причината на външен източник. А при класическата проекция битува тотално несъзнаване и прехвърляне. Тук се намесва отричане, слабо себепознаване и е малко в сферата на фикцията, суров термин или архетип. Стига да не е умствено изостанал, всеки разполага с лична равносметка и ситуации, които да го подтикнат натам.

За да изведеш списък, да си водиш дневник, да отгатваш поведенческите си модели, трябва наслагване на осъзнатост. Както със записване на сънищата, на които Фройд обръща щедро внимание. Индивидуалната база травми и очаквания образуват извод. Изводът характеризира съзнателните модели. Кликът е дете на интуицията. Според Тиъл Суон, модерен духовен гуру, хората оперират почти изцяло несъзнавано, без да си дават сметка какво мотивира избора и първичната реакция. Yeah, right. „Потисни, отречи, разграничи се“.

Избирам да отрека, защото не сме в ера, която задължава шестгодишни да работят къртовски, жените да перат до рани, а мъжете да имат 5 минути за вестник.

С други думи – разпределянето на времето и зачитане на личната свобода са ключови за века. Както и Наталия Кобилкина, Юри (Юни? Юли?) Тонкин и селф-хелп нишата. Като знак в тъмното и нечакано съзвездие ние сме призвани да се опознаваме, призвани да се губим. В инста поезия, в бърза храна и бързи връзки. Независимо, че потропваме с ток на опашка за фенси кафе с часове, а куриерските фирми са по-одумвани от Азис в травеститския период.

В заключение, от отношение към мама до вдигане на вежда в супермаркета, до игнор на съобщения и многострадални Геновеви, ние постоянно проектираме.

Най-често чрез допълваща проекция, когато приемаме следствието, но изтласкваме причините. Щом го правим, значи е полезно – в този човешки аквариум основната ни цел е сближаване и опознаване. Без огледало трудно си представяш чертите си. Дори бих вметнала, че несъзнаваните проекции са по-поносими и допринасят за душевен уют. Ако всичко, което някога правиш, мислиш, изричаш и отправяш, е единствено плод на теб в безброй живи секунди, лудниците ще се пръснат. Да не виниш е невъзможно и нездравословно.

Във всяка една ситуация има виновен и търпящ, може и да вкараме степенуване кой колко, но по принцип. Ако не вярвате, че е така, погледнете всички онези хора, нарамили цялата си отговорност и цялата си болка, и целия си гняв. Щастливи ли са? Много рядко, а и да са, са супер докачливи, супер смахнати и супер вглъбени в себе си. Да поемеш цялата отговорност не е духовно, не е възвишено и не е пречистващо.

Като Ани ми бутна кофичката, аз ли нося отговорност, че Ани ми е бутнала кофичката? Ако мисля, че не трябва да ми пука кой какво ми бута, ще чувствам ли въобще нещо, ще отреагирам ли истински? Как Ани ще разбере че е сгрешила – като си замълча и повече не си поверям играчките или като пряко ѝ кажа да не прави повече така.

Снимка: Austin Pacheco от Unsplash

Проектирайте разумно, но с цел облекчение – понякога изборът е фатален – външен или вътрешен сатрап. Evolve or die.