Защо песен на Слави Трифонов от апогея на детските барове и тройно отрицание? Миг в его главата на човек се равнява на 20-дневна дискотека с ексцесии. Кое битува, пуска плевели в сърцето на жените? Общото им вечно отворено сърце в ядрото на Земята. Ще разберем без интепретативно съчинение и без ясна теза. Струва си опитът, би казал Ялом, превърнал в муза най-двойнствената си, инатлива и саботираща пациентка.

Мислиш, че някой се интересува, че страховете ти са реалност…

…че ти тежи така и те зове място непонятно. Оскаруайлдски герой, търсещ дупка в дъгата. Никой не ти каза – промени се. Отвори се беше, остави се и остана. Може би не знаеш още, че и отказът е красив. И старанието е красиво. И борбата е лек.

Обаче поспри. Това, което не си струва, не си ти. Ти си лъчът, който прозира. Не защото искаш да блестиш – светлината не се крие. Само се преоткрива в цялостно изпълващо облекчение. Отдавна получи всичко и ти залипсва старото. После то стана ново погребение, ту тук, ту там.

За миг допусни, че хората не са автоморга и когато не караш и не искаш, и когато чупиш ръце, те само повтарят думи, в които ти никога не повярва. Глупакът си ти.

Нещо критично, което забравяме е, че хаотичният човек не пуска за да изживее крайност и да спре бяга на ума. Кардиналният човек не пуска, защото обича да се закотвя и да казва – тук, съм, това е. Нуждите на хората са сходни и в дъното им чопли една болка. Болката на уморилото-се-да-се-ползва-в-речта его.

А егото не е Бог, егото е спри, престани и изглеждам добре. Егото е нужна граница, не ограда.

Хората казват, че има само его и любов, понеже бебето реве, ако има нужда от нещо, което не може да си набави, през останалото време се хили, блее, спи и обича. Егото е вече не сме най-добри приятелки, рев пет минути, но после – абе, ще може ли пак да ходим до библиотеката заедно, усмивка и игра на Дама. Егото е вкопаване, любовта е пускане. Ако не пускаш, значи не обичаш. Обичаш веригата и струпчето. И това много си личи като почине човек и ревът и жалейките пробият небето.

Вместо празнуване.

Ти не знаеш какво ще ядеш, но на душата ѝ е Коледа. Така че страданието е егоизъм, страданието е прийом да удължиш мъката си, понеже, видиш ли, не я заслужаваш. Защото не искаш да минеш отвъд нея. И ще умреш от страдание всъщност, реално ще умреш, защото никой няма да ти връчи 30 оскара за мазохизъм, докато Робин Уилямс играе психолога на мечтите ти.

Брадат и прошарен мъж се приближава до теб, с най-мъдри очи шепне: „Не е по твоя вина“.

Ти се отдръпваш. Повтаря – не си виновен. Изтръпваш. Не си виновен, отново. Не си виновен. Една-единствена фраза, която обезсмисля думите и времето. Единствената терапия, която работи.


Преди някой да е казал, че очакването води след себе си основните беди на човечеството, нека вкусим недовършеност и яд, защото „как може“. Нима не направих достатъчно? Къде са безпределната свобода и слятост, да се разбираме от половин сричка и да се срещаме невъздържани по коловозите, за да пием ром с надежда, че ще става все по-прекрасно. Висшето Аз е пътник към вечно прераждащ се хедонизъм. Спира на всяка гара и се оглежда за следваща любов. Може би ще ни провърви и ще излетим с горещ двигател. Току-виж има още време за отдаване. Такова истинско и без условия. Да се подариш без тъничка резерва на мига, който е готов да е последен.

Преоткрити след първата глътка кафе, щом мъничката стрелка на часовника случайно се превърне в пулс и изрисува стрелка в живо пространство.

Виждате ли знаците? Те са навсякъде, където ви има и са всеотдайни в подканите си да ги намерите. Гонят се пред очите ви подивели енергийни съзвездия и колизия от всичките ни случайни желания образува нови копнежи-бебенца, за които да дишаме учестено. Рай и Ад се сменят в отражението на луната в локвата. Взаимозаменяеми, преди да запсуваш калта. Красиво е да сме грозни, слепи, но будни. Да се срещнем в центъра на сърцата си, където сме такива, каквито трябва и „трябва“ този път е истинска дума, не като онази, която повтарят бабите.

Къде си? Търсиш ли се, май всеки ден ти е прощъпулник? Избра ли професия, за да вадиш очи и да присаждаш мозък? Цели ли сме? Днес, с малко торта и срам за утре. Има ли глас, който искаш да чуеш, преди да издъхнеш и на байпас да дишаш намръщен? За какво са ти срочни мечти? Именно заради чакането, точно заради бягането. Много заради звездите, защото сам си звезда и преди да се разпаднеш, ще се чакаш, за да си кажеш сбогом с език, подпухнал от страст. Обичай се, човече. И през трупа си се обичай. Няма как иначе.

И през его концлагер и реален Холокост се стига до любов.