На 9 бях на първата си консултация при писател. Не съм издала книга със статуси, но редя думи, без да знам как и защо, откакто мога да чета. Понякога не разбирам какво значат, но ги усещам като разтопено масло по зъбите. Вероятно това е дефиницията за талант – вроден усет към езика, неуко превъзходство. Да имаш нюх е да си голо дете, което сочи грозните лелки, бърбори без спирка и пуска шеги, че му се ака. Тоест развитието е очевиден родител. Да се възпиташ, като ги подхванеш тия юзди и се подобряваш умишлено. Всеки пишещ знае колко струва удовлетворението му. Често – десет цигари, осем псувни, въртене като пумпал на стола и триене през секунда. Най-често – целия мир.

Затова е донякъде подсъдно да съдиш за водопада по капката. Потенциалът е малката перличка, която се спотайва зад някой израз, двусмислие или поука. Не е възможно всичко, излязло изпод пръстите на някого, да е за Пулицър. А аз лично не съм фен да се набляга на лустрото, именно в издигането и свличането на вълната е красотата на съзиданието. Гурутата казвай – влей се в процеса. Аз казвам – издай книга.

Наболяла тема в писателските, издателските и интелектуалните кръгове е, аджеба, ставаш ли, ако не си Хемингуей, и достоен ли си за диоптъра на Кристина Патрашкова, ако не си спал осем години, за да изследваш потомците на Атлантида.

Снимка: Fred Kearney от Unsplash

Разбирам и приемам. В едно произведение ключова е историята. Освен да развива фантазията, литературата е създадена да обогатява чрез натрупване на знания. По тази причина съществуват различни жанрове и направления и може да ровиш цял живот за шепа открития, които да ти образуват ум, интелект, сложни невронни връзки и смисъл да дишаш. Трудно е да си избереш книга, щом никога няма да прочетеш достатъчно, дори да е измислено скоростното четене.

Рибята кост в гърлото е трябва ли ти, обикновеният човек, да решиш, че си писател, ако е жива страст и околните те хвалят, или по-добре да се завреш в дупката на нищото, да запълваш тефтери и да се срамуваш? Щом нямаш търпението и потребността да пишеш по начин и за неща, които ще те направят класик в очите на по-начетените.

Простият отговор – не. Сложният отговор – не. За да съм честна, познавам самонарекъл се писател с 5-6 книги, които са по-зле от драсканиците ми на 13 и всяка книга със статуси. Върхът на баналността, словесната неграмотност и претенция. На другата плоскост съществуват Елин Рахнев, Миряна Башева и Виктор Пасков. Няма смисъл да изброявам, има ли?

Мария Лалева, чиито думи не бих нарекла бездарни, Иво Сиромахов, нелишен от обща култура, Розмари Де Мео – бостанското плашило на читателските групи?

Да, всеки издаван автор има таргет група, дори Калина Паскалева.

Все от нечии плоски или космически умове ще се хареса и моята „книга със статуси“. Дори в това време на обидчивост и бунт към всеядната толерантност ПАК стойността опира до личен вкус. Пресечените точки са богатият речник и заложените смисли. Всички смисли биват общочовешки и предъвкани до края на времето. Никой, повтарям – никой, не казва нещо ново, независимо дали предава непозната случка или е овладял до реалност трима героя. Добрият замисъл е приоритет, но дали формата е нужно да бъде?

Та, какво лошо има в публичните дневници, толкова ли е смело и глупаво да си… ти?

Снимка: Free Photos от Pixabay

Няма едно общо мнение за каквото и да е в тоя свят (за мой ужас), но друга крайно обективна истина гласи, че НЕ можеш да пишеш, ако не пишеш за себе си, нито пък в 80% от случаите някой е писал за щастие. Христо Фотев излива сърцераздирателно любовни мъки, Силвия Плат биографира суицидната си депресия. Масата писатели обличат болка, личния си път, личните си истории и осъзнавания в художествена форма.

Дали някои имат търпението да е от девет кладенеца в десети чрез изключително (уж) различни герои и истории, дали почти директно.

Битува едно съвременно схващане, че писателите са длъжни на шепа елитарни снобари да пишат по особен начин и в строго лоно, за да било литература. А те, съдниците, също се ръководят от нечий стил и умелост, не дали е лично. Мразим книги със статуси, но обожаваме хвърчащи мисли и поуки под формата на хубава поезия. Анекдотите са под капацитета ни, но търсим заключение в хубавия разказ с отворен край. Не искаме предъвкана истина, но ровим за утеха в книгите. Всичко написано и казано може да те накара да мислиш, което сме обявили за крайна цел на четенето.

Кой колос определя и сече какво е литература и не е ли пречупена винаги през лично съзнание?

Несигурността в собствения талант не прави от критичния човек мастит експерт. Няма никакъв смисъл и логика форматът на нещо да определя значимостта му. Ако е гола рана без марля, да е прясна. Няма да ни послужи скромността, ако съмнението е вечен спътник и арбитър. Принципът против бързото писане просто не е по мой вкус. А именно желанието някой да проучва 20 години, за да издаде каквото и да е с цел удовлетворение на леля ти Славка от Симитли, която изчита по три книги за закуска и жадува качество спрямо своя критерий.

Безплатен съвет – колкото повече четете, толкова по-ниско ще оценявате способностите си – неписано правило на взискателния мозък. Писането като вечен и мъчен процес те прави по-добър, не постоянното четене.

Снимка: Angela Yuriko Smith от Pixabay

На 9 бях на първата си консултация при писател. Беловлас и дебел – пълен със забележки и стихотворни стъпки. Не му казах нищо, но продължих да редя думи, както усещам. Чувам ритъма в шумоленето на листата. Понякога тактът се бие със смисъла и се заплитат недоволно, за да предам себе си точно. Перфектното изречение диша десет секунди, преди да помисля за него. Съвършенството е химера.

Също като желанието всички да сме небутваеми класици… които пият до гроб и се застрелват с ловна пушка.

Продължих да пиша, както си искам, сама научих стъпките, прочетох десет книги за занаята и следя стилово всеки интересен роман. Всеки статус. Да, именно, статус, такова ни е времето. Вече думите напират, разпукват срама и се плискат в очите ни. Трябва да свикнем, защото не е пошло, а логично развитие на личността, която няма нужда от капаци, телефони с шайба и мастило, за да припознае другите в себе си.

Аз ще си купя бъдещата „книга със статуси“ на „Вайръл стихове за секс и драма“, а вие след година може да разгледате моята – сбор от импресии, разкази и поезия.