И какво, искаш ли нещо да правим?

– Не знам – отвърна тя и се зави с шала си. – През седмица се виждаха на едно и също място, до черния паметник. Той носеше вестник, тяобида и срам. Уговаряха се да се уговорят за другия път. Не ставаше нарочно.

Срамът разпукваше дните, вестниците изскачаха от будките и запълваха ума.

Днес беше петък 13-и, видяха се случайно. Засякоха очи на ескалатора, тя както винаги се движеше отляво. “Малко глупава”, си помисли той с тънка усмивка. Позна я астрално, спъна се и бутна бабичката, забляла се в Старбъкс. Десет минути по-късно Мия шаваше като Соник, подгонен от пчела, залитна и изпусна кафето си върху вестника. Хвана се за ръкава му, но с новините беше късно. Остана само интуиция и малко еспресо.

– Ох, ок. Как така не знаеш, това е знак, трябва да измислим нещо. – малко се изнерви той, всяко “не знам” е врата към “сбогом”. Не знам е стар чай, който не допиваш.
– Ми, ей така, не знам. Защо аз да избирам?
– Защото ти си тази с трудните решения, аз съм си добре.
– Не мисля – процеди Мия и посочи близкото заведение, хвърли чашата и скрито се засмя.

За почуда не валеше. Прогнозите не обещаваха, но кой го прави днес.

Около 10 сутринта, разсънени хора с маски сновяха към целта си. Листата изпокапваха, жълтото се переше в цветова мощ, колите не питаха дали бият гейове по улицата, никой не спря – малко време, толкова Лидъл промоции.

– Ох, много съм изморена – каза тя.
– Хаха, понякога не знам откъде падаш, наистина.
– Не, наистина. Едно дълго кафе, моля. Имате ли фреш? Да, грейпфрут.
– За мен чай.
Стар сив чай.
– Моля?


– Има вкъщи Earl Grey Tea, някакъв английски, от чичо ми. Много е як, искаш ли да ти го подаря?
– Отколко време стои у вас?
– Ааа – сепна се тя – от години. Не го пия, но има хубава опаковка. Охра.
– Пробутваш ми стари неща от вас, дето не ти трябват?
– Шегувам се, де. Просто ми е такъв тонът.

Не се шегуваше. Често казваше странни неща, които не знаеше дали мисли.

Патология, би добавила, шантаво, аз съм ненормална. Но всъщност нямаше налични думи, ставащи за сега. За нея да стоиш и да гледаш трохите на тротоара и птичката, устремена към закуска, е дзен. Или крайчеца на устните му, повдигнали се от топла мисъл. И сервитьорката, забравила лъжичка. Облакът, който не си е избрал форма, но го има.

– Ти си облак. Нямаш форма. – каза той


– Моля? Да
– Моля или да?
– Не знам.
Ще се разберем астрално.
– На това разчитам.
– Какво ще правиш днес? – почна той с таблици, планове и стратегия.
– Ще пиша малко, ще се боядисам, ще изпия три бири и може да помисля за теб.
– Това ме ласкае, но по-добре си плати наема и тока, за да има къде да пишеш утре.
– Ааааа, да, ще.

Наистина не си оттук.
– За втори път го казваш днес.
– Другата седмица пак.

Той не делеше прекалени мисли за нея. Може би понякога. Може би днес. Тя беше нещо странно и обло, но ръбесто. Нещо, което понякога се натяга по детски, но пък умее да бяга. Иска да става каквото ѝ дойде, но не знае какво точно иска. Той отгатваше себе си, своя бяг, своя личен ден. Можеше да прави точни неща, ясни, обусловени. Пишеше, продаваше, гонеше пчели. “Аз съм дърво” би казал. “Особен си просто” – би допълнила тя. That makes two of us.

Ако имаше теорема как да живееш рационално, то Найден би я измислил. Би я патентовал и разпространил.

Или поне би обрекъл света си на нея. Само на Нея ѝ намирисваше, нещо в пъзела изскачаше и само се блъскаше в ръката ѝ.

– Ще ставаме ли – почти извика тя
– Е, това ли беше? Другата седмица съм зает.
– Одеве каза, че не си. Ок
– Хайде, обличай се, отиваме у нас.

Бузите ѝ пламнаха, което я изнерви зверски и се престори, че шалът се е заплел. Остави 10 лв и се зачуди настървено как да отклони. Всеки път тръпнеше да стигне дотук, преди да плъзне своето Не. Поне да беше вярно.

Да е смугъл риск, по-тъп от разочарование, пънчлайн за чайната на Бог.

– Добре – сама не се чу.
– Уау. Явно наистина е знак.
– Винаги можем да се видим, в един град сме. Има 600 улици.
– Не можеш да смяташ, нали?

Претъркаляха се леко живи телата им, обути в есен. Предвкус на нещо особено, вид радост, но не точно. Може би трябва да стане. Може би трябва. Защо не си махна слушалките?

– Хей, май почвам… – обърна се и не откри очи, а спирачен път. Хората се суетяха и пищяха. Жълт джип и шал на два метра от тяло. По-малко от 10 сек, по-дребно от смисъл, по-хладно от пръст. Аз казах…

Ще се разберем астрално.
На това разчитам.

– Бързо, ела – изкрещя налудно Мия – обърна се и откри очи, врязани в безжизнено момиче. – Извикай линейка.

… да се влюбвам в теб – лумна сирена – Найден хвърли ужаса и слушалките си и потъна в шума.

А дали и как умират приживе лебедите?