Събуждам се без разум и се чудя се кой ден сме. После спирам да се чудя и се взирам в остатъка си като прозрял нищетата в глозгането лешояд. Полюсите за миг се срещат и се смъква отгоре чудото в скута. Новородено и беличко, с кристален дъх на съвършенство, да те е страх да го завещаеш на чужд произвол. Или на своята грижа. Особено на нея.

Снимка: Arteum.ro от Unsplash

Страхът, да ви запозная, е нахалният ми втори братовчед. Гони хората, които ме обичат, слави се с лунатично безхаберие и няма чувство за хумор. Любимо му е да отлагам срещи, да повтарям грешки и да плача. И сега нямам време да ви разкажа за него, нека се свари кафето и отцеди историята.

Общ враг тире безсилие

Eто го. Гушва колебанието и почва да ми пробутва решетките, които иновирал. Слушай сега, човече, разбрали сме се. Общ враг тире безсилие. Черна дупка, пъкъл, кошмар. Облечи се, ще пресрещнем този разум някак, взел съм хлороформ. Ще го оковем и отклоним духа на нещастника, колкото по-рано, толкова по-навреме.

Тръгваме със старата мотивация. Той кара, аз както винаги се возя. С отворени прозорци на минус десет, но не в насрещнато, нали не сме глупаци (макар и born to die, според Лана дел Рей). Близваме брега на отчаянието с подметки. Опулени пристъпваме в сивия сняг, всеки треперещ от сбъдването на другия.

Защо съм тук е вечният въпрос. Пак между разум и страх.

Стъпки хрущят, задава се старец и влачи количка с книги. Заел е нова форма. Прилича на клошар, знаещ чужди езици, които прецежда до “добър ден”, “този хляб пресен ли е” и “благодаря за огънчето”. Няма брада, искаше ми се да има. Придвижва се бавно, краде свободен въздух. Почти като мен.

Страхът не може да разчита молитви и любов, тоест мен минус себе си. Хрумва ми нещо и бързам, преди да си стана безсмислeна, аз минус него.

Върти се в ума ми сценарий, в който с дядото пием чай с ром и разпалено съчувстваме на Никол от “Нежна е нощта” , след като сме сврели малодушната уста на изнудвача в реката зад съзнанието. Събарят ме познати до кокал картини. Как се давя без ничии думи да знаят с кой ченгел да дърпат. Облягам се, защото ми призлява.

Здравейте. Не ви е вечер. Идвате с нас. – страхът ме изпревари

– Ама, как така? Какво съм ви направил? –  предъвква реплики сепнатият старец

– Научихте ни да се колабаем. Сега как да живеем нормално…

или изобщо, добавям.

– Дали мога ли да спомогна за обратното?

– Препоръчайте ми книга – рязко се намесвам и мютвам неукия страх.

– А, това ли – сочи количката – това са домашни. Полупразни са. Някакви рисунки, мантри, прекъснати списъци. Заповядай, ваши са. БУКВАЛНО.

  – Мразя ги, не ги искам. Махни ги. – изпищяваме в двуглас

– А постоянството, дисциплината и смелостта. Махна ли ги?

– Все тая… Всичко е красиво само малко преди да се сбъдне.

– Ами, няма да спрем и да се гоним тогава.

– Упоявай го тоя глупак, но прибери… книгите.

Затварям очи, аз съм надежда, функцията ми е да вярвам, в най-дълбокия сняг, деляща колебание със страх. Затова правя единственото, което знам – виждам изгрев и море. Те живеят там, където ще се будя с разум, но жива. И няма да се чудя, и няма да глозгам, пролетта ще е истинска.

Снимка: Pexels от Pixabay

Пътуваме наобратно. Страхът надпява Фреди и се тупа със свободната заледена ръка, аз се мъча да прилаская облекчението, така че да се задържи, без едничка нот(к)а на чемпиън. Използвам прискърбие, илюзия, смях. От онзи тип самоирония, който чегърта айберга в гърлото. Може би ще отложа още две днес за едно утре. Като белия шоколад в онези пластмасови сърчица, когато бях на 10, трябваше да съм сигурна, че черният е с облизано дъно, десет секунди преди да загреба любимия.

Щастливи ли сте с малко, напук и преди всичко? А защо не?