Не знам какво имам да кажа. Понякога думите застават между небцето и дъха ми. Някой ме следи, докато крача и милва косата ми. Тръпки и мир едновременно, време извън времето. Знаеш чувството, ти, спомен от друга планета. Сякаш летим в заблудил се космически кораб и никой от нас не чува “Тревога”.

Вниманието ти шари като паяк по стените, люшка се, но пак се заплита в мен. Чин до чин. Не помня кой е измислил, че пеперуди в стомаха е производно на любов, но е близо. Моите са на амфетамини от рая, преди Ева да отхапе ябълката, преди да целуне Адам, някъде между тогава и днес. По средата на пътя, където слънцето гали тревите с цвят на вечна пролет. С цвят на теб.

Вдишвам. 3, 2, 1.

Снимка: MK Hamilton от Unsplash

Двама младежи крачат из алеи, които не познавам. Облечени са семпло, някак френски. Виждам мургав, висок мъж, тъмноок. Подсвирква и скача, а дъждът гони стъпките. Момичето крета отнесено. Моля се да ме погледне, но тя просто се усмихва по-сладко от тайна. Той посяга да загърне шала ѝ, кашля. Пропъжда бездомника, молещ за цигара.

След две преки спират да ронят думи, целуват се, изчезват. Три-десет пъти. Застиват. Той пак я завива, а тя не пуска ръката му дори с тихи увещания. Кресва. Разделят се, всеки стиснал в юмрук душа да не се обърне.

Виждам как влиза вкъщи и я посрещат с вечеря и целувка. Него с леден тон. Опитвам се да съм с тях поотделно, не мога.

Срещат се всеки ден. На друга планета, но вкъщи. Понякога ходят на реката, друг път избират закътана пътечка. Мисля, че търсеха стая онзи ден. Не стигнаха до нея. Видях ги смътно как се събличат. Един господин се надигна иззад очилата си, но после реши да смени маршрута на каретата. Не ги позна. Не чувах кой какво шепне на другия, гласовете им се преплитаха. Чувах позната песен:

Еле выговорил, не подумай ничего плохого, но мы еще не расстались, а я уже хочу увидеть тебя снова. Я не могу надышаться запахом твоих волос, Ты можешь остаться? Частый вопрос.

Веднъж той забрави да се огледа, преди да хване ръката ѝ през оградата. Прибра се с буря под лъжичката. Баща му го отмина със сурнати крачки, спуснал цялата злоба в шкембето си. На следващата сутрин стражата ги чакаше между дворовете на двете къщи. Заведе ги в килии и ги заключи – превантивен цяр за лудост. Знам, че се чуваха през ключалките.

Там ли си, аз още те сънувам.

След два дни избягаха и под булото на мръсните дрехи, сърцата биеха гонг. Телата заедно бяха решили и преди да скочат от кулата, той ѝ прошепна – Ще те намеря и помилва буклите ѝ. Виж чина, моят е точно до твоя. Подхвана я нежно и се строполиха.

(Знаех си. Въздухът спря.)

Повикаха баща ѝ, вселената помогна да се отзове първи. Посиня от безсилие, милото ми момиче, Мари. Краката ѝ бяха счупени, имаше лоши охлузвания и рани. Отдъхна, благодари и забрави родовата свада и мислите. Гордостта или животът. Като личност с познанства, намери къде да ги скрие, намери сили и хора да ги лекува.

Месеците се теглеха като желе през пръстите на облекчението.

Купи им къща и докато ги наблюдава как се гледат, част от него взе да усеща смисъл отвъд навика. Може би за пръв път се почувства така, когато Мари се роди. С дълги мигли, деликатно носле и усмивка, нашепваща ще ми помогнеш, аз знам защо съм тук. Стана му любимка. Обичаше и четирите си деца, но те нямаха пулс на друга планета.

Съседът непрекъснато пролазваше в нишите на страха. А тяхното щастие не бе възможно. Кипящо, светло, нажежено до изгрев.

Мари не беше достойна. Нямаше предвид друга жена за сина си, но нея… Дочу една вечер, че ще остане да приспи при родителите си. Зазяпа я как пърха по двора и цъфти в тоя чар, дето не вещае раздяла.

Промъкна се в къщата, когато смехът беше отдавна утихнал и допря нож до гърлото ѝ. Часове след това баща ѝ пак се пробуди от крясъци и молитви. Майка ѝ мяташе ръце до леглото, а Мари чупеше тяло в борба да поеме дъх. Оцъклена, паниката стопяваше всяко усилие.

Трета смърт. Той успя да извади езика ѝ, а аз видях. Погледни ме.

Видях пъстри ириси. Синьо-зелени, златни звездички по средата. Върни ме, разбрах.

3, 2, 1. Издишвам.

Баща ми ме мрази. Изостави ме, преди да се родя. Изнудвал е майка ми да ме махне, гонел я по уличиките. Остави я, трябва да заминем за Чехия. Къде отникъде това бебе? Не я искам. Замина за Америка и ме потърси два пъти, казва, че мислел нощем за мен. Полу ме уби. Майка ми. Спасяваща ме от пристъпи на лаеща кашлица и всяка малка смърт, вечно вади езика ми, когато животът затиска дробовете ми. Трябва да я пазя, затова е тук. А после ти. Ти. За теб не знам, думите останаха там. В изтръпналите длани, звънките думи и очите ти. Знаеш чувството.

Ты как с другой планеты, ни на кого не похожа, я говорю о тебе, и у меня мурашки по коже.Так много всего вокруг, но с тобою иначе. Мне не кажется, я чувствую, что ты для меня значишь.

Бях на хипнотист, не ти казах. Все съм вярвала, че регресията е полезна. Като последното вале в ръкава, наднича плахо и дочака ред. Разбрах.

Освен срещи с любов от друга планета, има и астрални, наравно красиви.