Ако погледнете веднъж картините на Фернандо Ботеро, почти сигурно е след това да познаете неговите визуални образи от раз. Дали заради пристрастеността му към пухкави фигури, или заради тяхното осмиване. А наред с това и всичко, което ни заобикаля, колумбиецът се отличава със своя неподражаем фигуративен стил. Персонажите му са селяни и аристократи, гротескни, съчетавайки в себе си хумор и ирония, а едни от обичайните теми, които застъпва, са житейски драми и самотата. Па макар и основната фигура да е обградена от множество други Творбите на Фернандо Ботеро са истински, близки до всички нас, лишени от болестта на суетата и блясъка на съвремието.

Допреди няколко години бяхме свикнали да наричаме по-закръглените дами с определението „рубенсов тип“ – днес нещата стоят по малко по-различен начин.

Когато консуматорството е заляло буквално целия свят, а храната служи повече за преяждане, отколкото за наяждане, красивите извивки, които са били признак на сила и плодовитост, сега се превръщат в застрашаващи тлъстинки. В този ред на мисли типът вече не е „рубенсов“, а „ботеризмов“, и не се отнася само до мъжете, а до двата пола. Или ако трябва да бъдем политкоректни – до трите… там колкото са всъщност.

„Честит рожден ден“, 1971г., частна колекция

Дори натюрмортите в творчеството на Ботеро са напластени с количество и тежест.

Ако в картините на Сезан, Моне, Мане и Ван Гог се наслаждаваме на фини и пъстри цветя и плодове, то в тези на колумбиеца виждаме сладкиши и свински глави, но „никога ябълки, те са за снобите“.

„Натюрморт със свинска глава“, 1968 г. частна колекция

От всяка една картина на художника струи желанието да извади на показ онова, което не отговаря на красотата и естетиката, а по-скоро – на натежаващата материя пред изтъняването на духа.
„Не в отразяването на действителността е силата на твореца, а в създаването на собствен свят“.

Ако, обаче, погледнем от гледна точна на родната му страна, или още по-обширно – към целия континент, то смисълът на изображенията придобива друг вид. Всеизвестен факт е, че за южноамериканците най-важни са забавленията, фиестите и музиката. В този смисъл картините на Ботеро до голяма степен са олицетворение на радостта от живота.

В Латинска Америка излишеството килограми се свързва със здраве, богатство и наслада. Освен това се смята, че по-пълните хора автоматично отговарят на идеята за добър характер и явен хедонизъм. Всъщност Латинска Америка е любима тема на колумбийския художник. Ботеро обича да рисува за всичко, което е свързано с нравите на хората с гореща кръв. В това число и, разбира се, пословичната престъпност.

„Смъртта на Пабло Ексобар“, 1999 г.., частна колекция

Споменавайки Латинска Америка, Ботеро може да бъде сравняван единствено с Диего Ривера, който също маневрира между Париж и Мадрид.

Един ден, обаче, бива „порицан“ от Пикасо да се върне в Мексико, за да рисува с тамошен стил, вместо да имитира кубизма и други стилове на съвременните европейски течения.

Друга любима тема на художника е пресъздаването на известни ренесансови творби в такива с плътна маса. Той споделя, че от съвсем млад питае огромно възхищение към великите италиански ренесансови творци. Тези, позиционирани в „Лувъра“ или „Уфици“, както и към старите майстори от музея „Прадо“, давайки последните си пари за посещения на музеите или закупуване на книги с репродукции.

„Сватбата на Арнолфини“ от фламандския художник Ян ван Ейк, пресъздадена от Фернандо Ботеро през 1978г.

Така например Ботеро изобразява своите пухкави създания чрез картина, чийто оригинал е една от най-съвършените творби за всички времена – „Сватбата на Арнолфини“ на фламандеца Ян ван Ейк. Картината е изключително популярна и поради множеството конспиративни теории, породени от отражението в огледалото, криещо интересни тайни. Сред които и че самият ван Ейк е изобразен там. Огледалото присъства и във варианта на Ботеро.
Кучето, което в картината на Ян ван Ейк е малка, рядка и декоративна порода, признак на богатството на фамилията, е заменено с… дебело такова, което по-скоро прилича на кръстоска между куче и коте. Категорично не можем да твърдим със сигурност кое от двете всъщност е. Полилеят в оригинала на картината е пищен и масивен, което е знак както за надеждата, така и отново за богатството на семейството.

И тук, в интерпретацията на колумбиеца, виждаме обърнатите смисли на нещата, както само той умее да ги показва. Полилеят е заменен с една, единствена крушка, която може би сочи нуждата от минимализъм в нашето съвремие за сметка на охолството, което лъха от всичко в картината на Ян ван Ейк.

„Портрети на херцог Хедерико да Монтефелтро и херцогиня Батиста Сфорца“


в оригинал на Пиеро дела Франческа, интерпретирани от Фернандо Ботеро през 1998г.

Колумбийският художник смело засяга и доста сериозни теми, свързани с насилието и малко видимите за обикновеното око проблеми. Грозната, напрягаща и потискаща истина гледа от картините му, изобразяващи сцени от иракския затвор „Абу Гариб“, печално известен като най-зловещото място на света. През 2005 година, неизневеряващ на стила си, Ботеро показва действителността в затвора и неговите обитатели, ставали жертва на брутални мъчения и сексуални унижения. Творбите биват излагани на показ из цяла Европа между 2005 и 2006г. за сметка на твърде краткото им представяне в Ню Йорк.

„Изкуството има за цел И да обвинява“ – Ботеро

С поредицата си „Абу Гариб“ Ботеро се надява да постигне същия отзвук, какъвто Пикасо е направил със своята „Герника“, отразяваща ужаса от Гражданската война в Испания. Отправяйки обвинение към всички, които смятат, че войната е универсалният отговор. Фернандо Ботеро споделя, че чрез картините с измъчваните затворници е искал да покаже „на какво е способен човекът‘.


Фернандо Ботеро е роден в Меделин, Колумбия през 1932г. Наричат го „най-колумбийският от колумбийските художници“, а името му е едно от най-популярните в цяла Латинска Америка.
Фернандо Ботеро.
Снимка
: Roel WijnantsFlickr, CC BY 2.0, Link

Негови творби могат да бъдат открити из прочути места по целия свят, някои от които – Парк Авеню в Ню Йорк и Шанз-Елизе в Париж.
Изкуството на Фернандо Ботеро среща широкото одобрение на публиката и благодарение на това той организира изложби по целия свят. В САЩ, родната Колумбия, Германия, Белгия, Норвегия, Швеция, Швейцария, Китай и много други. Динамиката на живота му прилича на изкуството му, тъй като живее паралелно в Париж, Богота и Ню Йорк.
През 1973г., във френската столица, художникът се връща и към другата си страст – скулптурите. Една от последните му творби е в Барселона и в „крак с времето“. Тя представлява огромна и (разбира се) дебела котка, на чиято уста има маска с надпис „Останете си вкъщи!“.