„Ти все ще стигнеш някъде. Трябва само да вървиш достатъчно дълго.“ –  „Алиса в страната на чудесата“

„Неутешимите“ (издателство “Лабиринт”, преводач: Владимир Молев) на Ишигуро се появи съвсем наскоро на български и полярните реакции не закъсняха, което е напълно разбираемо, имайки предвид, че още през 1995 г. романът печели наградата „Челтнам“, която, както разбираме от послеслова, се присъжда на художествено произведение, останало недооценено от публиката. И макар в наши дни тази сложна ексцентрична програмна творба да е призната, много читатели не издържат повече от няколко глави.

Искам да започна с уточнението, че много харесах романа, но също така напълно разбирам кое не би допаднало на други хора – потокът на съзнанието и абсурдизмът в „Неутешимите“ принуждават читателя да изживява по един реалистичен начин всичко налудничаво, което и протагонистът. Райдър е световноизвестен пианист, който пристига в малко градче без име – можеше ли Ишигуро да му даде такова? Да, сигурно, но това би било без значение, тъй като яснотата липсва по време на цялото нелинейно хаотично действие.

Всички са неутешими, сами, дистанцирани, типични герои от книга на Ишигуро

Още със самото си пристигане в хотела, в който ще отседне, портиерът засипва главния герой с разкази, размишления, един поток от думи, който не е удачен, не е очакван, но ако има нещо сигурно и повтаряемо, то е, че по време на целия престой Райдър е заобиколен от хора, които искат нещо от него – интервюта, посещения, запознанство с трети лица, но най-вече – изслушване, близост. Неслучайно заглавието е такова, каквото е – всички са неутешими, сами, дистанцирани, типични герои от книга на Ишигуро, но тук отделеността и неразбирането достигат особена ескалация.

Четенето е колкото изнервящо, толкова и хипнотично. Всяка една неосъществена среща на Райдър, всяко негово лутане из града, изгубване, пълната липса на логика, очевидното смесване на спомени с реалност, настоящето като трескаво бълнуване, всичко това създава стрес и напрежение, но и желание да се стигне до онзи момент, след който ще се отпуснем и ще си кажем „а, значи това било!“. В хода на четене започнах да осъзнавам, че не е задължително да има такъв момент, тъкмо напротив – целта на Ишигуро е да ни покаже света през очите на човек, чиято памет му изневерява.

Дните на Райдър са като кафкиански сън

Срещнах това определение на няколко места и определено се съгласявам с него. Най-странното може би за мен беше, че той не задава никакви въпроси – среща Борис и Софи, с които уж ще се запознава, но по всичко личи, че те са вече част от живота му. Вместо да се сепне, да се запита какво се случва, да потърси логично обяснение, той просто приема поднесения факт и продължава нататък към следващата трудна за разбиране сцена – ако например е бил извън града на непознато и далечно място, изведнъж се озовава в хотела си, междувременно хората говорят за него пред него все едно го няма, други пък не го разпознават и читателят започва да се пита кое е истина и кое не. Има много различни гледни точки по въпроса – някои намират във второстепенните герои негово алтер его, с което е възможно да се обясни идентичността на героя, да се види както детството му (отново загатнато толкова, колкото да пробуди любопитство), така и….възможното му бъдеще.

Според солипсизма съществува само индивидуалното съзнание, а целият останал свят е нереален

В рамките на няколко дни Райдър така и не намира време да се подготви за концерта, за който е дошъл, защото времето минава нереалистично – той заспива уж за малко, събужда се след минути и вече слънцето се е скрило. Естествено, оказва се, че е трябвало да присъства някъде и неговата чудата програма напомня на сън, в който човек гледа през замъглен обектив. Според солипсизма съществува само индивидуалното съзнание, а целият останал свят е нереален, създаден от въображението. Четейки романа на Ишигуро, все повече в мен се засилваше убеждението, че един-единствен ум поражда и измисля заобикалящото.

Послесловът на книгата се казва „Литературата като утеха“, но до последно и героите, и читателите остават неутешими… И никак не биха повярвали на Алиса, че ако вървиш достатъчно дълго, все ще стигнеш някъде.

Прелестната корица е дело на Албена Лимони.