Когато бях малка, малко неща ме плашеха.

Може би защото в ранна възраст призраци, вампири и чудовища изобилстваха в ежедневието ми. Забавляваха ме, въодушевяваха ме, но не помня да са ме плашили истински. Поредицата Блейд беше най-великото нещо, но не съм се озъртала в тъмните улички за дебнещи кръвопийци. Сещам се, обаче, за една конкретна книжка, която разгръщах в 3-и или 4-и клас. Eнциклопедия на мистичното – в нея имаше история за човекоподобно животно, появило се от тавана на една жена, за да ѝ даде чудодейно лекарство, което да излекува съпруга ѝ. Сегашният хорър жанр ще бие сюжета вероятно. Глупава история, нищо страшно, даже с хепиенд, но необяснимо ми костваше безкрайни безсънни вечери, взрени в тавана. Очаквайки да видя как нечии лапи си пробиват път през мазилката. Защо? Защото беше енциклопедия, не кино.

А щом го пише в енциклопедия, значи е вярно, нали? Наивно, но на времето така ни учиха. Освен това се беше случило на съвсем обикновено семейство, като моето. В спалнята, през нощта, в дом като моя… И това съвсем променяше нещата.

“Скъпа, всички непрекъснато сме на косъм от смъртта”

Много години по-късно, бременна в третия месец, реших, че е много добра идея да се сгуша до котката си и да започна “Гробище за домашни любимци” на Стивън Кинг. Ако не сте я чели и нямате намерение, общо взето се случва следното:

Котката умира. Бебето умира. Почти всички умират. Всъщност книгата е за зомбита. Но страшното е съвсеееем отвъд това. За пръв път книга ме ужасяваше толкова, не защото е сред класическите хорър книги, а защото историята беше близко до мен и до тогавашното ми психологическо състояние. Моите ужаси съвпаднаха блестящо с ужасите на книгата. И най-вече едно изречение на Луиз Крийд, което вероятно ще остане завинаги татуирано в мозъка ми: “Скъпа, всички непрекъснато сме на косъм от смъртта”. И това е смразяващо вярно. 

“Адът – това са другите”
– Жан-Пол Сартр
Х.Р. Гигер – художникът зад поредицата “Alien”

Като се върнем назад във времето, не можем да пренебрегнем факта, че точно 2 инстинкта са довели до развитието на човешкия вид – страстта и страхът. Страстта поддържа биологичната ни бройка, но именно страхът е спомогнал за оцеляването и еволюцията ни, давайки знанието от кои хищници да бягаме и кои можем да надмогнем. 

Разбира се, при положение че сме се изкатерили до върха на хранителната пирамида, малцина от нас в действителност изпитват ужас от това да бъдат изядени от лъв, да речем. 

В днешно време ни плашат далеч по-реални неща – крадци, убийци, терористи, изнасилвачи (данъци, абсурдни политически решения), но не виждаме целият хорър жанр да залага на такава тематика.

Вместо това книгите, графичните новели – медията като цяло – се опира на социалните страхове в конкретно време и техните асоциации.  Филмите на ужасите пък разводняват с постен plot.

През 50-те години съществува тясна връзка между страхът от атомната бомба и грандиозната разрушителна сила в култовите за времето си “Godzilla” и “War of the worlds”. Войните, заплахата от биологично оръжие и страхът от пандемия пък дават широка сцена за зомбитата (25-годишната история на “Resident Evil”). След събитията от 11-и Септември фобията от терористи все по-често влиза в медиите. А оттам и в подсъзнанието на хората, за които злодеят е в човешки облик, някой като тях, обикновен човек в сянка. Съвсем очаквано са последвалото недоверие към правителството и невъзможността на органите на реда да ни предпазят.

В повечето филми полицаите не вярват, не могат да помогнат или са елиминирани в хода на случването, оставяйки героя да се справя с проблема напълно сам. Израстването и бързото разпространение на новините кара хората да не се чувстват в безопасност. Дори в домовете си. От всички слашър поредици като Nightmares on Elm Street до демонологичната вселена на The Conjuring, дори книги като Жената на прозореца, всичките са основани на идеята, че злото ще влезе в дома ти и нищо не може да го спре. Не мога да се сетя за по-подходящ пример от Rosemary’s baby, където злото не е просто в дома ти и не просто обхваща семейството ти. То е също вътре в теб – в утробата ти. И спасение няма. 


“Адът е празен и всички дяволи са тук”
– Уилям Шекспир
“Hereditary” – филм на Ари Астер

Макар понякога да се инвестира в зрелищни филми като World war Z, доста по-често се залага на представители на жанра, които са насочени към вътрешния свят на човека. От битката за Земята до битката на индивида и неговото семейство. А истинският ужас и онова, което дефинира жанра като майсторски, е да бъде дълбоко психологически и да отразява нашия личен страх. Да се превърне в лично изживяване.

Най-добрите сред тях те въвличат в серия от специфични емоции, които другите жанрове не достигат – безпокойство, несигурност, смущение, тревога. Остават в съзнанието ти дълго след края на историята и дават възможност за различни интерпретации (Hereditary, Midsommar, The Babadook, 1408, The Shining, филм и книга, графичните новели на Junji Ito, практически всички филм на Дарън Арановски и Роман Полански). Въвличат те в твърде позната семейна обстановка и ако медията си е свършила добре работата, хората са ти симпатични и ти се отъждествяваш с тях. Често злото не се вижда, но се усеща в атмосферата. Не напада отвън, а бавно разяжда отвътре, консумира разума, душата, същността. Докато не остане нищо. И това, мен ако питате, е по-страшно от всеки рояк зомбита и клета хорър жанр приумица 

“Където няма храна за въображението, там няма и страх”
– Артър Конан Дойл

Защо имаме нужда от този страх? Може би имаме необходимост от доза адреналин, може би търсим храна за развинтеното си въображениe. Или пък просто си падаме по всички фантастични жанрове. Ние, феновете на ужасите, трябва от време на време да бъдем погълнати от една увлекателна история, която да ни изкара акъла. 

Истината е, че страшни истории съществуват, откакто има писменост. В Античността се е възприемало, че хората са привлечени от страшното и мистериозното, защото така се справят със своите страхове и негативни емоции, преживявайки ги. Процес, познат като “катарзис”. И въпреки че в днешно време се прави връзка между игрите с насилие, да речем, и агресивното поведение сред децата, съпреживяването им (както и на това на подобни филми и книги) стимулира онази част от мозъка, която отговаря за умението да се решават проблеми. Неслучайно хорър жанр литература се търсеше и от децата на 90-те.

Изучаването на страха и привикването с него, разбирането на механизмите на злото, е ключът към преборване, а резултатът е истинско удовлетворение.

И по мое скромно мнение най-добре описва този процес култовият То на Стивън Кинг. То е алегория на целия жанр – визуален и печатен.

“IT” – филмова адаптация на Анди Мускети

Съществото е олицетворение на самия страх – то приема формата на това, което те ужасява. То се храни от емоцията бавно и когато нищо не остане, те поглъща. Но всъщност (както и става ясно в книгата) хората не са най-подходящото ястие в менюто му заради начина, по който сме устроени. Невъзможно е да сме вечно подвластни на страха, защото ние непрестанно се учим да го преодоляваме. Емоционалното ни израстване е есенциална част от личностната ни еволюция.

Фенове или не, често се изследват връзките между попито от хорър жанр и кошмарите. Широко популярно е предположението, че чрез сънищата си ние преосмисляме и се справяме с емоциите си, следователно страховете си. Ужасите са онова безопасно място между съня и реалността, което ни дава възможност да предизвикаме уменията си за оцеляване. Да се изправим срещу неизвестното, да разберем и приемем страховете си и (неизбежно) да ги победим.

Влечението по ужаса е интересно. Продължаваме темата с трилър, като „Невидият“ – смразяваща гонитба с Елизабет Мос от „The Handmaid’s tale“.