С много кратка история на българска земя (заради пандемичната обстановка) стартира своята кинопремиера филмът „Котка в стената“ през февруари. Е, след като вече спокойно (до известна степен) можем да се върнем в киносалоните, едно от любопитните заглавия е именно тази творба на „демоничното дуо“ Казакова – Милева.

Лентата е копродукция между Великобритания, България и Франция, а световната премиера се състоя в Локарно, Швейцария на престижния фестивал „Златен леопард“.

Филмът получи своите минути слава чрез положителните оценки от международната критика и медии. Немското списание Максимум синема“ постави лентата на четвърто място от общо единадесет най-добри филма на споменатия фестивал в Локарно. Също така продукцията е носител на наградата за най-добър дебют на „Златна роза“, както и на наградата на международната критика на Варшавския фестивал за 2019 г.

И двете творчески личности са създателки на продуцентска компания „Активист 38“, зад която стои заснемането на лентата. Сюжетът е почерпен до голяма степен от личните им преживявания на Острова, където с времето добиват солиден житейски и творчески опит. Прозвището „демоничното дуо“ идва от документалните им творби, политически НЕкоректните: „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС“ и Звярът е още жив“, които имат за цел да разкрият тайни за действащи политици в България, подвизаващи се като агенти от едно отминало време.

„Котка в стената“ майсторски представя социалните и икономически пречки пред мигрантите – главно източноевропейските и техните „стопани“ – коренните жители на дадена страна. Или поне представящите се за такива…  И именно тук филмът ни показва, че стопаните всъщност са чужденците, а някои от англичаните са представени като обикновени хрантутници, без определени цели и стремежи. Без скрупули, но пък с права без край. Така разбираме, че този, който си плаща и този, който поръчва музиката, на практика не са един и същ човек.

Много от случващото се в лондонската история на „Котка в стената“ припознаваме и на родна земя. Важният „сблъсък“ в лентата е със социално-икономически характер. Представлява урок по бягство от родния край с цел измъкване от неговата бюрокрация, за да се натъкнеш на…същата бюрокрация, но на чужд език.

Весела Казакова и Мина Милева

Името на кинематографичната творба напомня за една от най-популярните песни за всички времена – “Another brick in the wall” на Pink Floyd.

Не само заради заглавието, а и заради смисъла, който британската група придава на своя сингъл – безизходицата. Рано или късно всеки човек става „поредната тухла в стената“. Дали Казакова и Милева са търсили аналог с песента не може да се каже с точност, но допирните точки са налице. И сюжетната линия доказва твърдението. Котката в стената бива метафора за менливото спокойствие, а делбата ѝ носи двусмислена справедливост. И, разбира се, ябълката на раздора – невежеството, което доминира над скромността и желанието за прогрес.

Въпреки това, налице е желанието на балканеца за борба, породена от непримиримостта към статуквото. Защото малодушният човек не би потърсил обективност в действията, независимо дали се намира на собствена територия или на чужда. А смелият ще отстоява позициите си, дори и когато му правят забележка, че говори на родния си език.

 „Котка в стената“ е от онези творби с отворен край – като повечето неща в живота отвъд граница, които са неясни и никога не са окончателни. Всеки сам да интерпретира и продължи историята. Дали да има така жадуваният happy end за източноевропееца или напротив – да разбере, че да си другоземец е по-трудно, отколкото изглежда. Защото да си щастлив не зависи само от личната ти нагласа, но и от обстоятелствата.

И в този смисъл, съпреживявайки историята на българите в чужбина, филмът ясно ни показва може би най-категоричните съждения в съвременния свят: най-добре е там, където ни няма.

Или както Георги Господинов написа:

„Раят е винаги другаде.
В рая са винаги другите.
Другаде раят е другаде.
Друг
ад
е.“

Прочетете и за една постановка по Оруел.