В първа част от този минипътепис нашият ентусиаст обикаля два часа язовир „Малко Шарково“, получава sms-и от планинска служба, стига Турция и за малко не изгубва маратонките си в калта.

Продължаваме нататък…

Стигнал от другата страна, гледах към рибарите насреща и се радвах, че ми остава още час, най-много час и половина. Тук също имаше рибари, но малцина. И както си вървя аз по крайбрежието, то започна да свива в неизвестна посока.

Само не ми казвай, че има още едно устие…

Дааа, и то какво само. Не му се виждаше края. Брегът криволичеше и зад всеки завой се виждаше нов. Вече бях доста изморен и жаден. Представях си печено пиле от приказките, а не ям месо… може би медена питка, която се дотъркалва в краката ми.

Усещах частично прималяване на моменти, но продължавах с мисълта, че вече съм изминал много път и няма връщане назад. Толкова бях благодарен, че ядох преди да тръгна, можеше да е още по-зле. Беше ми смешно колко много подцених разстоянието и времето, в което се изминава.

Стигнах до края на устието, там водата постепенно се беше смалила до малка рекичка. Намерих стабилно място, където да я прескоча, и за щастие успях без проблеми. Бива ме за супергерой, дано оцелея до „Черната вдовица“.

Краката вече ме боляха от ходене. Чудех се как и дали мога да си спестя малко път и реших да изкача един хълм. До час и половина идваше сумрак, а не ми се обикаляше в тъмното. Поех през полята, по една полупътечка. Прошепнах си:

Eй сега ще се отвори гледка към селището до язовира и ще узная докъде съм.

След малко вървене, обаче, си промених мнението. Яяя, ще взема да се изгубя тука, поне знам, че накрая ще изляза, където трябва. И се върнах на каменистия бряг.

Чу се гръм, някой взривяваше нещо. По-добре си бях на познатия край. Краката все повече взеха да ме болят, но нямах избор, освен да продължа. Зазвуча Бийносе в ушите ми.

По едно време минах навътре от брега, между храсти и дървета, и попаднах на един ловец с пушка (какво ви казах по-горе за приказките). Той беше с гръб към мен и стъпвах тихо, за да не го стресна и да ме стрелне в суматохата. Видях, че ме забеляза, но не се обърнах към него, а си продължих през шубраците.

Излязох пак на брега с надеждата, че вече съм близо до заветната цел.

Мислех си само как ще стигна до колата си и ще седна вътре с шумна въздишка на облекчение.

Но за моя жалост „прекрасният“ язовирен бряг на „Малко Шарково“ имаше още какво да ми покаже. Ставаше все по-каменисто и наклонено. Нозете ми даваха мъчителни сигнали на мозъка от четири места. Направих няколко съвсем кратки почивки, просто за да снема малко напрежението от тях.

След още няколко извивки на бреговата линия вече се чудех дали да не се обадя на някоя служба да дойдат да ме спасят. Видейки, че нямам обхват, това не беше опция вече. Нямах друг вариант, освен да се справя сам с „Малко Шарково“.

О, чудо, показа се най-после финалната права.

Само дето не беше права, а още чупки от брега, които ми оставаха, jokes on me. Краката ми вече бяха в окаяно състояние, едвам ходех и с последни сили ги помръдвах. Кляках, сядах и охках през две минути. Но поне му се виждаше краят.

Почти се беше смрачило, последната светлина на деня се изнизваше. Бях премръзнал, убит от ходене и в комедийно-депресивно настроение. Всеки камък, по който стъпвах, се усещаше като нож в ходилата ми. Прасците и бедрата ми бяха вкаменени, а в сгъвките зад колената ми тегнеше пронизваща болка.

И ето, излязох от брега и се насочих към колата си, която (по мазната ирония) беше на върха на малко хълмче, което изкачвах бавно, куцайки и охкайки, със странно-движещи сe крака. Последните метри бяха най-трудни.

Отключих със сетни сили вратата на колата и с оргазмичен вик седнах вътре. Такова облекчение не вярвах, че ще изпитам днес, но ето че се случи. Най-после. След пет часа нон-стоп вървене си бях едва ли не вкъщи. Не мога да опиша чувството. Като да изкачиш хилядник.

Едновременно се гордеех с постижението си и се изумявах колко съм прост.

Да, можех да разгледам по-добре „Малко Шарково“ на картата и да преценя колко е голям наистина. Можех и да планирам по-добре всичко, да се запася с необходимости. Но в крайна сметка си беше интересно предизвикателство и push-your-limits преживяване.

Не съжалявам.

Най-важни, освен самото преживяване, ми останаха нещата, за които бях благодарен – за шапката и топлите дрехи, за това, че не си изоставих обувките в калта и, разбира се, че ядох, преди да тръгна. Вярно, не изглежда много, но в самия процес ме предпази от катастрофа. Благодарен съм. И вече беше тъмно, затова отдадох почит и уважение на язовира и потеглих към вкъщи да лекувам краката си.

А знаете ли какво значи „дуенде“?