На 10 написах книга. Казваше се – Дом. Подписах я с „Ясен“ и ударих печат от суха кал. Мислех да надпиша хиляди копия, след като ксерокопирам в книжарницата до нас. Смешно, Паисий е ползвал перо и очаквал хората да му разбират разни завъртулки и чак преписвали. Какви са тези глупости, истината само се печата.

Не знаех дали е така, или пък много български. Правя страшни изречения, а сам не вдявам как. Леля казва, че схващам по-бързо от класа. Аз виждам нижещи се букви, правещи думи и смисъл в тях, като разклонена липа. Те го берат и ръкомахат на въпроса – какво е казал Йовков с „Другоселец“? Химикалът блести между пръстите им, аз седя и зяпам в слънцето, ням. Чудя се – какво ще стане, ако нищо не съществува.

Веднъж се замислих над това на улицата и ми се зави свят. Какво ще стане, ако нищо го няма? Какво е нищо? Четох във вестника за шок – кръвта бързо се отдръпва от лицето ви. Малко като любов, смеха на мама по заплата. Стоях пред пекарната половин час, избрах си питка и погълнах големи късове с едросмляна лютеница. Щом се нахраних, взех завоя. Имам да пиша, си шепна, не съм гладен, и краката ми стават ручеи.

Започнах книгата в 13:00 часа една събота, като чух леля да шепти по телефона, че губим къщата и щяла да ме праща в дом. Тя работеше в книжарницата на Недко, събираше разни мъже по тъмно да пушат. Знаех, че като дойде баща ми, ми дължи десет кифли. Все повтаряше – Ясене, аз знам, че той идва, обади ми се, помниш ли? Той ще дойде и ще се оправим. Има много пари, нали знаеш. Сещаш ли се за лунапарка? – не се сещах за лунапарка, защото спомените са ми като сирене – кисели и ронливи.

Същата нощ сънувах езеро. Едно безкрайно синьо с облаци от мляко.

Сънувах как греба и ловя снежинки. Оглеждам се в небето и не знам горе ли е, или долу. Смятам, 1,2,3,5. Колко е 6 по 8. Дъхът ми е свеж и питам за майка ми. Не чувам нищо, може би като умреш е тихо. Към мен се задава лебед и прегръща цялото от мен. И разбирам – аз съм.

Буден, не знаех. Притичвах до клас, връщах се, намирах стотинки, пишех. Не ме ловяха заплахи, не се пуках от шума към слушалката. Мрънках – шибаняк, нещастник, умри. Като повтаряш думите, те губят значение. А химикалът ми стелеше историята – бито масло.

Знаете ли, че лебедите живеят до човека? За това пиша. Докато малките им станат снежно бели, ги гледат. Немият лебед пази душата си на затънтени места, а шията му е дебела, само съска и шепти. Децата им са принцове, блажено им се бди като средичка, не натискаш, да не се стопи. Плъзгат се като балерини и и не нараняват просто така. Ако мама знаеше, че ме боли, щеше да размаха криле и да счупи джобното ножче, преди да пробие артерията.

В дома завърших книгата. Знаех, че леля ще я напечата и ще принтира десет копия. За мама, за Бог, за мен и децата наоколо. Сладнееха ми зъбите от тези вафли, тук ни даваха по една на ден, имаше боб и топли чорапи. Още мислех за лютеница. Домакинките търкаляха по пода разни глупости. Искаха да лъскаме изхабения балатум. А той се надува. Шамареха всеки, който не учи. Мен не, никой не знаеше, че работя. И в училище така, може би наистина схващам бързо.

Преди да напиша мислите си, ги забравям. Като тази, че дом е езеро, две купички боб, красиви думи и мозък, който разбира.

Вижте, аз не съм каруцар, че да крещя, но така люти отвътре и щипе, и гние. Човек трябва да отвори пълно гърло, да изкара скупченото от шубрака, без слънце ще умре…

…но отвътре е нежно, а умът ти крещи и обратно, докато не се сгодят в двойка лебеди и смехът се роди. Продадох книгата си на съседите, листи от всички спомени, сънища и псувни. За кафето, което повърнах, цигарата на тате, лунапарка, където профучахме с парите за море. Всички гадни думи, които мразя, но изричам. Изтърках се до снежно бяло, за да попитам най-сетне какво е нищо. Какво е нищо? Може би съм аз, но никой не разбира какво е, думите също. Според мен е да си мъртъв, но да пишеш като жив.

Много днес и по-малко утре, или не беше така.