Любовта е вирус. А аз съм обикновен гражданин, чиито уши и сърце са твърде големи за маски. Но всички слагат. Купувам внимателно – само енергия. Спазвам дистанция, редуцирам се до ясна цел – ще спя, работя и умра. Излизам за хляб сутрин, спомени ме гонят по име. Подминавам дървета, момче, ритащо топка, последна надежда. Пази се, крещят по новините.

Упоен от аспирин и патос,

… решавам да се затворя. Този път наистина, но първо отивам за вино. Мрачно е и кишаво, ухае на вкъщи. Едно момиче се носи без посока и куче и подскача срещу мен като забрана. Спира ме и пита дали съм имал несезонни плодове. Боже, сигурно е с връзки, най-малко е луда. Хубаво червило. Закача успали се баби, пее си сякаш може. На колко си, 5, 10, 15?

Не помня къде съм, работя до късно, виното не помага. В съня си избирам по-скъпа маска, като нейната. Прозира, сякаш е истинска. Какво пък, ще я заговоря, си мисля и пипам очи с мръсни пръсти. Пази се, крещят по новините. Пет крачки разстояние, пет стъпки пред истината.
Виждам я. Маските се свличат, оградите събарят, кожата стапя. През голи устни разумът се пука и разлива, дръжките на вратите се огъват от натискане.

Сбогом, стерилно сърце.

Будя се потен. Сам насред хола, мръсен от илюзии. Усещам задух и звъня на линейка. Не вдига. Нали казаха – чуждите глави са пълни, всеки за себе си. Гушвам болката и узнавам какво е да си бебе. Съзнателно, голямо и голо. Чувствам внимателно – само носталгия, пазя целувките, редуцирам до скръб. Подминавам страстта, нещото между любов и нежност, мириса ѝ.

Тресе ме и плача, но като гръм се втурвам да изляза. Душите не следват конституция. Стъпвам навън, облян в слънце и шок. Чувам кашлица, птички, двеста обичам те, нейният смях. Маските не работят, изкрещява Ева, всички сме заразени.

Истинските подаръци не дочакват Коледа.