Всяко досадно и любопитно дете поне три пъти на седмица пита майка си: “А сега какво да правя, а сега какво да правя?” Не защото не знае, повече защото не слуша. Себе си. Информационното поле на безкрая и понятието метафизика.

Всяка жичка в главата ни заема прецизно място. Не трябва да ги късаме с рационалните клещи на недоразбрали статисти. Всеки човек от обкръжението ни е статист. Майка, баща, леля, съсед. Сводникът от крайния квартал, клюкарката от стопа и мъжът, чиито целувки нямат вкус на дом. Те, другите, просто сочат най-логичната истина, малцина се уповават на интуиция. А трябва.

Предоставям три истории. Лирическата героиня в тях най-много обича да се съмнява, затова не е учудващо отношението на тълпата. Изводът оставям за накрая, където психология и метафизика ще се ръкуват.

Полъх от рая

Снимка: Free-Photos от Pixabay

В училище сме, трети час – физическо. Тя шава с бързи крачки към салона, в сцепление от две секунди орис се блъска. В него. Високо момче със зелени очи. Атлетитичен, психопатски умен, ангелски фин. Вселената затихва… познах ли те?. Нищо не остава същото. Не си говорят, само се гледат. Будни, в 7 сутринта, когато седнат първи в стаята ; докато Тя раздава неловко солетите си ; когато замислена, се обръща към слънцето и Той го засенчва. Никой не усеща. Един ден класната ги доближи до общо цяло  – “Много си отивате”, каза, поела думи свише. Всички се обръщат назад, а Тя се изчервява като зряла ягода. Всмуква мириса му, смес от ароматизирани носни кърпички и чистота.

Той е най-популярното момче във випуска, тя е неудачник.

Като в “Здрач” и всяка американска сапунка. Всички се споглеждат съчувствено – “О, той не те харесва, миличка. Не виждаш ли, че търси другите?” Разбира се. Той пръска щедро присъствие и целувки. Ходи на срещи, лъщи, разплискал цялото внимание. Все пак я гледа. Не скришом, а истински. Отбягва я, хили се невротично, щом случайна закачка стопи дистанцията. Веднъж рейсовете им се разминаха, по инстинкт вдигнаха очи, друг път ѝ махна пред нощната опера. Тя три часа полюшваше мига в главата си с натежали клепачи, преди да заспи. Мечтаеше сутрин, обед и вечер, понякога по средата, често в ъглите… на всяка тиха минута. Той доближаваше тяло мудно, за 5 години размениха десет думи. Никой не повярва.

Не задържаш дълго поглед върху нещо, което не ти харесва” – психологически постулат.

След време ѝ каза – “Не е ли странно, че не се познаваме, а винаги сме се познавали. Когато аз и ти сме някъде, там няма друг.”. Метафизика. Тя чуваше гласа му години, преди да заговори, в заглушител на хорския шум. На върха на виенското колело на сърцето си, мигом щом го зърне или помисли за него. Ще се видим в съня си – пиян ѝ прошепна в асансьора. Никой не разбра.

Чип нос и врели целувки

Фейсбук ги срещна. Саркастичен коментар под нечий пост. “Пратих ти покана, защото си оригинална. Че си хубава е бонус.”. Писаха си до 5 сутринта, тя изчака баба си да стане, за да свари кафе. Искаше да го види, но тъкмо излезе от депресия, а имаше и друга среща. Три-четири дни Той я увещаваше да избере него, само шанс ми дай – розов и дребен. Толкова си специална, отсече, никога не съм срещал човек като теб. Тя беше скептична. Дори през първата нощ, когато, взрян в очите ѝ, призна, че цяла вечер може да я гледа. Не я целуна, за да захапе устните ѝ хищно още преди второто здрасти. И както и да се спъваха по улиците, до която ѝ глътка да беше стигнало кафето му, колкото и да се мръщеше на пушека в устата ѝ и зяпналите хора по масите, не отдели ръце от нея.

Снимка: StockSnap от Pixabay

Видяха се три пъти. Четвъртият остана точка. Много я харесваше, всяка една фибра от съществото му кипеше в непозната метафизика. Извика я на вечеря у тях. Тя разнасяше по чужди уши новия мъж в живота си, смаяна, под топлата си кожа. Прие поканата… а третото здрасти разрони сърцето ѝ по мокета.

Не заплака. Нито в таксито, нито в леглото си, през цялата седмица.

Виж, аз мога да ти предложа само секс. Не търся връзка, съжалявам. Защо се хвана отляво, заболя ли те?”. Целуваше я с часове, с нежност от звучащия през лаптопа му блус, под страстта на гузен престъпник. В обожание изцеждаше мига и всички експресни вълнения. Магия и истина. Не излъга, като ѝ каза: “Моля те, постой още малко”, докато засипваше със ситни целувки лицето ѝ. Тя го запомни като любов. Думите не отговаряха на чувството. След години от любопитство попита – а, да, беше нещо между харесване и влюбване, ти си много специална, затова. За три срещи… три срещи? Нима стигат, си помисли Тя, когато ери по късно получи лайк на стената си:

“Имам само три нощи с теб. И през трите ти мислиш, че спя, и през трите аз мисля, че сънувам”.

Той късно разбра. Тя знаеше.

Аз съм камък, ще те нараня

Срещна ги работата. Той искаше да пише, да запълва дните си и благородно да използва. Нищо не ѝ обеща. Съвсем напротив – натъртваше слабостта си. Тя вяло посрещаше натиска. Не мога да ти дам много, обаче… това е съдба, шумоляха пръстите му, това е съдба, ние трябва да се видим. Метафизика ни запозна. Не му вярваше, но го пусна зад съзнанието си, под крехко може би. Срещнаха се на рождения ѝ ден. Тя – в рокля на точки, между суинг принцеса и героиня на Уди Алън. Той – стиснал роза и бурканче мед, зад добряшка усмивка и объркан поглед. Ти си твърде ранима, остана най-честото му изречение. Каквото и да сторя, ще те нараня и това ме подлудява. Затова продължи да я съсипва неумишлено. С отказ да я докосне. Тъкмо допре сърце до нея и умът му щурмува смисъла. Едва се доближи и краката му олимпийски се разбягват. Минаха 42 етапа. Ту тук, ту там.

Искам те, но не мога. Мога, но не искам достатъчно. Мога и искам. Искам, но не мога.

Снимка: Capri23auto от Pixabay

Тя плачеше и отдаваше цялото от себе си. Не беше цялото, защото си приличаха. Не беше и половината, защото не вплитаха ръце. Никой от двамата не беше свикнал. Жената да бъде мъж. Мъжът – да слива Да и Не. Той я пусна и три дни след това се премести да работи до тях. Тя беше преситена и изморена, но продължи първа да го търси и разбира. Всички, заедно с него, чертаеха края – в името на по-достоен за внимание от мнозина, които искаха повече. Бяха сигурни, но никой по-нежно не мереше думите си. Не целуваше бузите ѝ и галеше дланта ѝ с перо, шепнейки аз съм виновен.

Това е съдба, шумоляха сълзите ѝ, това е съдба, ние трябва да се видим.

Приятели, познати, разум, минувачи и интернет критици имаха твърда позиция и към трите истории. Тези мъже не те обичат. Не само че не те обичат, те те пускат. Сама със себе си, сама под себе си. Логиката е безгрешна – всеки мъж, който иска, не те оставя намира. Но незнайно защо нея всички мъже пребързо я оставяха намира, още в антрето, недоцелували. И никога не беше защото не искат.

Според психологическите и енергийни правила получаваш онова, което даваш. Срещаш това, дето си. В което се впочваш, него нямаш. Ако логически е безсмислено, но интуицията крещи, кое да слушам? Придърпва ме със здрави конци едно глупаво Стой. Общото между метафизика и психология са неизбегваемите природни закони – виждаш само отражения. И когато всички ти кажат, че нещо не е вярно, слушай зад ребрата си – най-нежния глас, който пришепва: “ЛЪЖА”.

Снимка: Free-Photos от Pixabay