Не знам дали ще ме спасиш, вероятно и аз не мога да те спася. Ще си загинем неспасени. Двама чудаци, вторачени в лампичка „денонощно“.

Защото винаги има какво, и в най-красивия миг още нищо не е наред. Тъкмо приключвам 4 часа труд, който спокойно би се побрал в 2, цъкам хикс и се прибирам натопло. За да се върна стотици пъти да поправя, запетаи да поправя. И себе си в скобата, че все оставам вътре. Ще овъргалям утре в емоции и после ще обеся сутринта, преди съседът да въздъхне.

Аз обичам да чакам спасение. Странно, дори теб. Чакам точния ден, уикенда, гроба. Мигът нежност, който Карбовски ще изчука. Моментът „АХА, това било„.

Снимка: Anastasia Vityukova от Unsplash

Чакам, но са наели Ханибал да озвучава времето – убиец на спасение с намордник. Дишай, поправя ме Бог – ти си абсурдна холограма. Човек не е програмиран да решава сам, защото е клет, зъл и нещастен. Пуснеш ли го зад волана, ще уцели дърво при третия завой, ще спука ребро и ще пита за майка си. Затова го ослепявам с длани.

А ти сляп ли си? Оперираха очите ми, ослепях и питах за майка ми. Бях на осем, особен тип астигматизъм. Когато имаш две зеници, но безброй мисли, сърцето ти е разногледо. Закриля те и пази малко смях, който възрастният да износи. Явно успя.

През топлия ти дъх виждам съдбата си, побрана в целувка – тук съм да светя, да пея, да ръмя. Аз съм звяр, който ври от любов, но е призван да я търси, ти си ключалката, през която издишам дима. Какво е „диво животно, затворено в тяло“ – може би ангел, растящ в обелката на човек.

Бог не полага длани на очите ми, виждам всичко и умирам всеки ден.

Снимка: Becca Tapert от Unsplash

На порции и не от теб, а и защо ти е да ме спасиш?

Кърт Вонегът казва, че ако самоуважението си счупи крак, той не заздравява, трябва да го застреляш.

Ти си марля, но без да посоча, ще превържеш грешната рана. Ще се откажеш и ще продължа да гния. А и в обратен ред, така приличаме си – доброволни бели бродници. А ерозията е бавен процес.

Няма спасение за идеалиста, веднъж осъмнал с истина. Просто я преглъщам с водка и ме обявяваш за съвременен Буковски.

Като на 16 пляскаме с ръце във вира на душата, попиваме в хипноза изгрева. Имаш още въпроси?

Откъде е резката на крака ти, питаш и докосваш. А, веднъж взех нож и натиснах, казвам, умилен ме прегръщаш. Вече не си дете в цялата вяра на света, изтичаща от прореза на пуловера, не щипеш дивашки лицето ми. Кой ще те научи?

От какво се е подуло сърцето ти, питаш. Нагълтах се с истина, не мога да плувам.

Ще си останем неспасени, дори прегръдката ти да е лексотан. Малки подвизи от нежност, увити в памук противоречия. Ще си останем неспасени, дори това Ти да е рядкост, която не знаех, че ме среща.

Чувам – не си моят човек за нещо в този живот. Не си ли? Чувам стъпките назад, следват личната ми убеденост, че…

… на земята все край се брани от начало и зверове се будят посред нищото.

Зверове се гънат в бесен спор през устните на осемгодишни. Да поживеем и ще видим. Утре пристига, излъскало небето си, а Сега все се чупи. Дори и в моите тънки пръсти. Особено в тях.

Снимка: M Ashraful Alam от Unsplash