Какво извисява и пари още преди да го усетиш? Влюбени целувки, чакана прошка, но най-вече – поезията. Онзи туптящ низ от думи, който малцина умеят да превръщат в стойност, родена за сцена. В рубриката „Съвременни поети“ ще ви срещнем с творчеството на хора, които чуват сърцето и превързват раните му, като Мартин Спасов и Росен Димитров, с които започваме. Те се различават по стил, имат личен почерк и достойнства, но едно ги свързва – умението да въздействат.

Мартин Спасов е шуменски виртуоз с много награди зад гърба си, от конкурси като „Южна пролет“, „Владимир Башев“, „Дамян Дамянов“ и много други, признали красивия ум. Тук може да намерите книгите му, а тук страницата, в която често разпалва аудиторията си с качествени стихове като тези:

Върху сърцето ми – могила.
А никого не съм погребвал.
Животът смисъла разстила
и аз го разпознавам в тебе.
Обичам те. Така познато.
Така клиширано и тъпо.
Ала клише е всяко лято,

но ти го чакаш да настъпи.
И то настъпва, но с копито
върху илюзии и рани.
Сърцето ми тупти разбито.
Но цяло ли е – ще престане.
Навярно ще е нужна сила
за този миг заупокоен.
Върху сърцето ми – могила.
И вече зная за какво е.

_______________

Ти, който си купуваш сянка
и се кълнеш в недостижимост,
пусни ме в болката си малко,
за да узная твоя климат.
Прости си зверската самотност,
номадската си съпротива
и се порадвай на живота.
Тъгата вдига, но и срива.
Ти нямаш опита да ставаш
след всяка спъната пътека.
Не свиквай със душа корава
и още с твърдостта си
мека.
Ще те обикне друга рана.
И ти ще знаеш вече колко
душата ти е оправдана
от всяка споделена болка.

Росен Димитров е особен творец, който напипва съкровеното с думи и го излива като песен, пише носталгично и закърпващо. Вметката не беше случайна, защото освен поет, е дългогодишен текстописец. Тук може да намерите стихосбирката „Стъпил на облак“, а тук фейсбук страницата му с безплатен, но ценен пълнеж.

Аз нямам гравитацията на Земята,
която все към мен да те притиска.

Аз нямам на небето свободата,
която със крилете си да искаш.
Аз нямам нищо изначално, необятно.
Аз нямам обяснение, когато ме обичаш.
Понякога да нямаш е прекрасно…

_______________

Бяло

Ще се разгърнеш като книга
в моите длани
и като клоните на луднало дърво,
като история за две реки събрани
и като ново, необличано палто.
Ще се разгърнеш
и земята ще е пухкава
и само аз ще мина по пътеката.
Снежинките ще скърцат под обувките,
докоснати за първи път
и за последно.
И после двамата ще бъдем глупави,
затоплени,
разтворени във другия,
докато мъдростта не се натрупа,
докато мъдростта не ни затрупа.
И после някой санбернар ще ни открие
и всичко ще започне отначало.
Ще се разгърнеш.
И цветът ни ще е
бяло.

Съвременни поети като Мартин Спасов и Росен Димитров заслужават да поставим точка със стихове на великия Атанас Далчев. Очаквайте скоро втора част на поредицата.