Атанас Далчев е сред най-нежните български поети-философи. Пише още от гимназията и за училищен вестник, говори пред випуска, по-късно завършва философия и педагогика в СУ, започва да изнася лекции и да издава стихосбирки. Първата сред тях е „Прозорец“ през 1926 г. Влече се от западноевропейска литература и психоанализа. Работил е като преводач (на Балзак, Лафонтен, Стендал, Чехов), учител по български език, редактор, директор на прогимназия и дори в Министерството на информацията и изкуствата. Има четири деца, което го кара да не щади труда си. Житейският му път спира на 70-годишна възраст, но остава напоен с много събития, талант и препятствия – малария, бомбардировки и османско потисничество.

Подбрали сме три негови стихотворения, с които да почетем паметта му днес и да се вдъхновим – от красивия стил до съкровените чувства:

Молитва

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език…
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.


ПРОЗОРЕЦ

Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.

Семейството на Атанас Далчев в Цариград, 1909 г.


И през нея минават прегърнати
мойто братче и мойта сестра.
В посребрената бяла гора
накъде ли самички са тръгнали?


Те вървят върху сребърен път
и под мрежа от сребърни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.


Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.


Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера;
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.


Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят.
И отново изникват къщята
и изплува познатият път.

ЛЮБОВ

Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ…
да би му станала невеста…
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.