На разходка с лодка, но без. Как и защо един млад мъж тръгва сам в калта да обикаля язовир „Малко Шарково“, стига ли до Турция и в какви водевили го завърта природата, ще разберем от този кратък пътепис:

Не знам защо си мислех, че ще обиколя един огромен язовир за час – час и половина…

Като започвах, с първите стъпки по пясъчния бряг, леко позатънаха краката ми, намокриха се леко. Първи червен флаг. Казах си – добре, ще изсъхнат, не е проблем. Продължих с бодра крачка. Духаше студен вятър. Бях благодарен, че се облякох. Сложих си зимната шапка върху другата с козирката. Сега е добре.

Интересни неща имаше във водата – птици, лебеди, патки и една стара кула с фар. Мислех си колко ще е хубаво в някой топъл ден да отида с лодка до кулата, да се кача на нея и да я разгледам отблизо.

Стигнах до язовирната стена. Беше камениста и не дотолкова отвесна, че да не може да се ходи по нея. Духаше все повече. Реших да се кача най-отгоре на стената, където се яви тесен път с бариера накрая. А там – табела с надпис „охранява се“ и една стара лампа, която не работи.

Беше странно. Помислих, че наоколо има подземна база и някой ще се появи да ме изгони от местността. Оглеждах се, но липсваше жив човек наоколо. Само в далечината се чуваха викове от местния дом за психично болни.

Стигнах до другия край на язовир „Малко Шарково“ в посоката, към която бях поел. Там видях тръби. Това ще са отходни тръби за вода или въздух, излизащи от подземната база, си казах, затъвайки в ямата на своя филм. В далечината се виждаха странни съоръжения – антени, но не точно. Вече бях сигурен, че язовирът е част от скритите военни помещения за изследване на телекинеза и абнормални деца.

Пресичайки меката почва на пресъхнала част от водоема, едната ми обувка остана в калта. Признах си наум, че трябва да внимавам с тези калчища, всички сме гледали детски с плаващи пясъци.

Върнах се по чорап да си взема обувката и продължих.

Оказа се, че трябва да мина по още една такава част. И уж оставих повече пространство между себе си и водата, но затънах до колене и краката ми преминаха на отсрещната част без обувки. Там, където бяха минали краката ми, имаше две дупки, а в тях се киснеха маратонките ми.

Мамка му – си шепнeх. Какво да правя сега? За момент си помислих дали да не ги оставя там и да продължа по чорапи. Слава богу, че не го направих! Боби от бъдещето ми намига. Нагазих пак и с големи усилия извадих засмуканите си маратонки.

Калта ги беше обвила толкова добре, че като ги изкарах, тежаха колкото тримесечно бебе.

Хвърлих ги силно на брега, така че да падне част от калта. Самият аз бях оцапан до шия и обмислях да измия всичко във водата. Всъщност не, по-добре да изчистя с ръце колкото мога от обувките и да си ги сложа така с калта. Добро решение.

Вече бях на друг бряг от язовира. Целият в кал, чудех се дали да продължа още, но следвах стъпките си, пък и не ми се връщаше през същото. Измих си ръцете от калта и в Кобра стил продължих напред. Бях на отсрещната страна, гледайки към стартовата си линия. Дотук добре, има препятствия, но няма да се откажа.

В този момент зазвъня първият час от началото.

Супер, още час – час и половина и ще го обиколя, съдейки по видимата част от брега.

Срещнах двама рибари, заговорих се с тях за малко. Уведомиха ме какъв улов е присъщ.

Тръгнах отново и брегът някак си се завъртя в различна посока от тази, която очаквах. Появи се дъъълго устие на язовира, което не бях предвидил от началната точка.

Какво пък толкова, ще се разходя повече.

Извървях пътя и преминах на пореден бряг. Устието беше зад гърба ми. Озовах се пак на място, от което се виждаше началната/крайна точка. Поне знам къде трябва да изляза накрая.

Но уви, бях доооста далеч, все още девствен за това откритие.

Срещнах други рибари, не не продумах. Вече исках да си ходя. А какво ходене имаше. Продължих си по пътя. Рибарите с почуда ме заглеждаха. Сигурно се питаха откъде идвам и накъде отивам.

Как да им кажа, че аз съм идиотът, който реши пеша да обиколи язовир? Явно наближих границата с Турция, защото се включи роуминг и операторът се смени.

Получих няколко sms-а, включително от планинска служба, които ми пратиха номер, на който мога да се обадя, ако се изгубя.

Не бях стигнал чак дотам. Вече два часа пътувах по брега около водното пространство. Взех да се поизморявам, но вярвах, че съм минал по-голямата част от пътя и няма смисъл да се връщам обратно. Щеше да е по-дълго. Дали?!

След поредната извивка на брега се появи още обходно пространство. И още, и още. Минах покрай пет-шест групи рибари. Loop at its finest. Озовах се на още едно безкрайно дълго устие. На края се мъдреше голяма площ от блатна местност, където много внимателно трябваше да избирам откъде да мина.

И, да, познахте, затънах отново. Този път по-дълбоко. Ново измерение в заешката дупка. Поне обувките ми бяха здраво хванати за краката и успях да изляза обут. Отиваше към бедствие. За пореден път, искайки да си спестя десет-двайсет метра, затънах като куче в гъста кал. Човешко нетърпение и алчност.

Оправих се и продължих, чевръст, на другия бряг. Оттук само smooth sailing. Да, ама не. Още не го знаех, но едва бях преполовил пътя и тежестта.

Във втора част от обиколката на язовир „Малко Шарково“ ще опитаме вкуса на облекчението ; узнаем смисъла на безсмисленото усилие и лекуват ли се ходилата заедно с душата.

А тук може да откриете първа част от разходката ни до Куба.