Какво е щастие, пита дъщеря ми, докато свалям калните ѝ ботуши. Давам си въздух. Дуенде.

Време и мир, маме.

Защо?

Снимка на William Iven от Pixabay

Не дръж на ригидни отговори, не говори глупости. Тайна не знам, не съм Дъмбълдор. Лежи в усмивката ѝ сутрин и в хранене на зайче. Или пък в отъствието на работа? Сещам се как хвърлях шините на „аз колко пъти да ти казвам“. Длъжен си да оправяш леглото, да си спретнат, уважителен, да пишеш домашни и да не ревеш от инат. Чака я отворен. Цял учебник от „трябва“, „не може“ и „нямаш право“.

Децата ми се струват… прецакани. От израз на емоция, до думи в речника и дялба на деня.

Нито си обичан безусловно (дали?), нито избираш кога да се прибираш, да лягаш и да каниш хора у вас. И да мрънкаш не може, щото „чух те, я не ме гледай така“.

Всевишният е майка ти, отецът е баща ти, а ти си само агне, чиято вода в килера става вино.

Съседите хвалят колко си възпитан и щипят бузките, чичо ти те води на Чигов Чарк по случай шест за срока, а вътре зрее едно устато и нахално „НО“.

Идва свободата, разбира се, като песен на Папи – мелодична. Небесна ръка отведнъж те прави учител по трудово, извънземните ти причиняват частична слепота, хирурзи режат къс мозък и вече нямаш време. Публична тайна е, че няма време… както е текло, сега дните съхнат. Забравям без дуенде.

Просто няма време, за поредица на Стивън Кинг и за цигара в пет на обяд. Нямаш време да излизаш, за да зяпаш листата, да ближеш лед, да мълчиш и да страдаш. Трябват ти чисто пране, любов, длъжност, мечта. Да се хвърлиш върху смисъла с орли нокти и да грабиш. Ще ти вземат минутите без бръчки все пак. Аз ползвам кокосово масло.

Почнахме The Outsider снощи, но..  не е точният, сейвнала съм триста. Вчера онзи булевард удължи пътя, смях се около час без причина и просрочих графика си за статия. Изгубен ден. Без да искам го напивам с вино и следобедът се удължава. Четох, че да поддържаш висока вибрация значи да си много бавен.

Ако не бързаш, по-лесно се чисти болката, зараства като детска става. Мирът зае този следобеда и не ме пуска да си ида.

“Няма време”, минутата е разтеглива, лесно запалима гума. А младостта – обетованата земя, която си длъжен да напуснеш след „мамо”.

Но съм сама с котката. От одеве слушам мъркане и пия шейк с бадемово мляко. Прекалено creamy вкус, твърде красиво, „не свиквай“. Ето то  новото „недей зна“, колективният съдия отсече – да цениш е да си съзнателен за липсата.

Нямам време да пиша сега, някой чука на вратата, смръква шумно и хвърля обувките си – „нищо не свълшва, кога ще мине този ден„.

Чешмата тръгна и часовникът спря. Изведнъж съм на 3, пускам се с найлон по могилата, бузите ми щипят от студ, очите от смях.

“Няма време”, минутата е разтеглива, лесно запалима гума. Колкото по-малко бързаш, по-лесно се чисти болката, зараства като детска става.

Снимка на Pexels от Pixabay
  • Дуенде (Duende) – испански термин за повишено състояние на емоция, изразяване и автентичност, свързани с изкуството. Неописуемото усещане да си „на два метра от земята“.