Васка Пергелова

Когато кажем примабалерина, обикновено си представяме грациозна и недостъпна личност, въплътена в образа на Черния лебед от „Лебедово езеро“ на Чайковски.
Когато обаче споменем името на примабалерината Маша Илиева, се сещаме за танцуващи балеринки, упоени от щастието да пристъпват на сцената на операта. Сещаме се за единственото българче, прието да учи в Кралското балетно училище във Великобритания. През балетната школа на Маша Илиева е минала и настоящата примабалерина на Софийската национална опера – Марта Петкова.
С Маша, преподавала на американския актьор Пиърс Броснан, разговаряме за работата ѝ с деца от балетната школа, за мечтата да танцуваш и за уважението към учителя, който възпитава любов към изкуството.

Г-жо Илиева, през Вашата школа са минали стотици деца. Кое качество определя дали от едно дете наистина ще стане примабалерина?

Докато учех в Русия, имаше една поговорка на генерал Суворов: „Всеки един войник трябва да мечтае да стане генерал“, така че това с мечтата за примата е чудесно и така трябва да бъде. Когато избираш пътя на балета и си още дете, не знаеш какво точно се случва. Основна роля в това дали едно дете ще има данни за балерина има пубертетът. От значение е дали детето ще порасне, или не; дали ще напълнее, или не. Ако си много висока – трудно; ако си много ниска, също не е добре. Ако напълнееш много, да не говорим. Оттам нататък качествата се определят от различни други фактори – къде учиш и при какъв учител например. Най-важен е добрият педагог. Мисля, че това е важно навсякъде, независимо какъв вид изкуство изучаваш – пеене, свирене или балет.

⦁ Какво е да си учител във време, в което преподавателската професия се подценява от повечето родители?

Преди 25 години, когато започнаха заниманията в школата, децата бяха водени предимно от бабите си. Това бяха доста по-възрастни хора с различно възпитание. След това нещата се обърнаха. Започнаха да идват хора, които са родени след 1990-та година или малко преди това. Случва се понякога да нямат нужното уважение към преподавателя. Аз съм чувала реплики от вида на „Ти ли ще ми кажеш, ма“, което според мен е недопустимо. Един родител може да е изключително добър в професията си, да знае много неща, но когато говориш с учителя на своето дете, трябва да имаш необходимото уважение. Децата се възпитават не само в училище и балетната зала, но и у дома. Аз за себе си съм намерила начин да обяснявам на децата, че в момента са в залата за репетиция. Не може да влизаш и излизаш, да се търкаляш, а трябва да правиш това, което правят всички останали. Естествено, че би било добре да има и подкрепата на родителя, който да каже – „сега когато отидеш на урок ще слушаш госпожата“. Има случаи, в които сме незаслужено обидени, защото има деца, на които не им се ходи и си измислят всякакви истории. Това ми се е случвало нееднократно. Наистина това уважение, което го имаше към учителя преди години, вече го няма.

Много родители в желанието си да видят детето си като истинска балерина, искат то да танцува на палци едва ли не от петгодишно. Каква е реалната възраст, в която може това да се случи?

Аз съм на мнението, че палци могат да се обуят някъде към седмата година, тогава костите вече са се оформили и самите хрущяли не са толкова слаби. От 7-годишни могат да играят на палци, но внимателно. Не да танцуват сложни вариации. След това, когато видиш, че детето стъпва добре, може да се прави и по-сложни неща. Много са въпросителните, които аз самата си задавам по този повод. Сега има и доста конкурси, в които децата могат да участват. Аз преди мислех, че децата трябва да ходят само на определени конкурси и само много добре подготвени, обаче сега виждам, че може би и самият конкурс дава някакъв опит. Все пак не е за всеки. За да се явиш, трябва да бъдеш подготвен, че може да си победител, но може и да не си. Била съм свидетел на това как някои деца са по-добри, но дават награди на други. Трябва и с това да се свикне. А конкурсите са именно затова – ако някъде си бил с връзки и протекции, да докажеш нивото си в състезанието.

Какво е за Вас работата с деца на сцената и как се чувстват те по време на спектакъл?

Децата са щастливи на сцената. Там изграждат и характер, и поведение. На сцената не си като в живота, там си друг. Ако в началото си бил пеперудка и гъбка, след това ще си и принцеса. Някои родители си мислят, че децата им трябва да танцуват принцеси още от първите си стъпки на сцената. Веднъж попитах една майка: „Искате момиченце на три годинки да танцува Одилия?“ А тя знаете ли какво ми отговори – „Защо пък не?“
Иначе аз напоследък повече съм в операта, отколкото с децата, докато преди години беше обратното. Първоначалната ми идея беше аз да работя с децата, но когато станаха повече, се наложи да разделя работата между мен и още две учителки. После станахме три, в момента в учебния процес се включват и няколко момичета, минали през школата и приети в Националното училище за танцови изкуства.
Самата работа с деца ми носи голямо удоволствие. Много по-добре се работи с тях, отколкото с възрастни хора. Децата са чисти и непосредствени. Дори могат да ти кажат: “Защо си рошава днес“? ; „Защо са ти скъсани туфлите“? Аз се чувствам добре сред децата. Естествено, че ме ядосват. Ядосват ме, сърдя се, понякога повиквам. Но самата работа ме прави щастлива. Идват, целуват ме, прегръщат ме. Това, че съм им се карала преди малко, или са го забравили, или са го приели като нещо нормално. Бях казала веднъж, че работата ми с деца ми спаси живота. Това не е съвсем буквално, но имах тежка травма на крака, поради която цяла година не ходих на работа. Затова пък ходих до школата. И ходех по чехли, защото не можех да обувам обувки. Работата с деца ме отвличаше от мислите за травмата.

Преди няколко години приеха дете от Вашата школа в Кралското балетно училище във Великобритания. Сега друго дете от школата е прието в балетното училище на Болшой театър, но няма средства да заплати обучението си. Не трябва ли държавата да спонсорира талантливи деца?

За държавата не съм чула да спонсорира такива дейности. Не съм чула и Министерство на културата да праща талантливи деца някъде, както аз бях изпратена преди време.
Риана получи стипендия, но всъщност няма такава. Оказа се, че родителите трябва да поемат разходи в размер на 10 хиляди долара на семестър. Това са осем години обучение. Обменът на талантливи деца между училищата не зависи от нас. Зависи от държавата. В момента в балетното училище в София часовете на децата по репертоар са намалени драстично. Махнати са тези по исторически танци и пианото. Вместо тях са сложени часове по спорт. Децата, които учат модерни танци, имат един път в седмицата класика, което е абсолютно безобразие, защото върху базата на класическия танц се поставят другите танци.

Каква беше Вашата детска мечта? Очаквахте ли, че ще станете примабалерина?

Бях на 8 години, когато майка ми ме записа на балет. Понеже нямаше кой да ме води в Двореца на пионерите, ходех на частни уроци. Самото тръгване на уроци по балет вече намекна, че евентуално ще кандидатствам в балетното училище. Любовта към балетното изкуство беше инспирирана от майка ми. Може би тя роди в мен тази мечта да стана примабалерина. Балетът като изкуство ми беше познат от телевизията, тъй като даваха балетни спектакли, а и вкъщи имахме много плочи с различни класически балетни произведения. Спомням си, че майка ми ми пускаше някои от плочите и ми казваше: Сега си черния лебед, сега си белия лебед. Понеже вкъщи нямахме много мебели, живеехме в така наречената комунална квартира, майка ми дърпаше масата в ъгъла и ме оставяше да танцувам. А аз се забавлявах, беше ми интересно.
Да, това тогава беше мечта – мечтата да танцуваш. Обаче, след като отидеш в балетно училище и започнеш да правиш упражнения, ти става скучно. За да станеш примабалерина, има много фактори. От една страна, трябва да си роден под щастлива звезда, някой да те избере измежду другите и да те вдигне нагоре. Останалото е труд.

На 23-ти декември предстои поредният празничен спектакъл на децата на Маша Илиева, който и тази година ще се проведе в операта. Както всяка година, билетите са свършили почти месец преди представлението. В школата на Маша Илиева работят едни от най-добрите балетни педагози – Таня Андонова и Надя Здравкова. През 2020-та година се навършват 25 години от създаването на балетна школа „Маша Илиева“. Аплодисментите са заслужени, когато професионализмът и талантът вървят вкупом.