В романа си „Човек на име Уве“ Фредрик Бакман разказва историята на петдесет и девет годишен мъж, който наскоро е загубил жена си. Заедно със съпругата си Соня Уве, губи вярата си у хората, лишен е от смисъла на своя живот и не изпитва потребност да продължи да съществува. Вътрешният му свят е в остър сблъсък с външния такъв, като това не е описано само и единствено като трагедия, в романът присъства съвсем осезаемо и хуморът.

Страхът от другия се оказва основна предпоставка за безнадеждността, която обзема Уве. Съпругата му е била меката светлина, от която се е нуждаел, за да не затрие съвсем ведрината и добротата у себе си. Тя е била защитната стена, която е стояла нежно и същевременно непреклонно между него и света. Липсата ѝ дори го подтиква към опити за самоубийство, които макар и неумели, не са лишени от белега на отчаянието.

Освен, че е „Човек на име Уве“, героят на Бакман е и човек на крайните убеждения.

За него не съществуват междинни понятия, нито стойности поради простата причина, че Соня е била неговият свят и неговият „цвят“.

„Беше ѝ направил библиотека и тя я напълни с книгите на хора, които бяха изписали страница след страница за чувствата си. Уве разбираше нещата, които можеше да види и докосне. Цимент и бетон. Стъкло и стомана. Инструменти. Все неща, които са ти ясни. Разбираше от прави ъгли и брошури с ясни инструкции. От сглобяеми макети и чертежи. От неща, които можеше да нарисува на хартия. Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.“

Фредерик Бакман

 От романа се усеща една колективна атмосфера, където познаването на ближния и общността са начин за оцеляване, търсен ефект в междусъседските взаимоотношения. Особено за традиционалист като Уве. Връзките са толкова силни, че дори и в моменти на усещане за безполезност, новината, че възрастен съсед може да бъде неправомерно вкаран в старчески дом, успява да провокира Уве да възвърне своята борбена жизненост. Общността отново е сплотена, индивидът има шанс да оцелее.

Зависимост или крайна любов

Фредрик Бакман засяга в романа си един много реален проблем, за който обаче рядко се говори. За голяма част от възрастните хора загубата на партньор често е необратима трагедия, прерастваща в депресия. Невъзможността на Уве да се адаптира и да разкодира поведението на следващите поколения и на „чужденците“ е просто поредно доказателство, че с годините двойките, които истински се обичат, развиват зависимост един към друг. Може би именно тази зависимост е и гаранцията за дълъг и щастлив съвместен живот. На моменти егоистичната потребност да се чувстваш добре подтиква именно към постоянство и всеотдайност.

Сцена от екранизацията на романа

„Той така и не можа да разбере защо тя избра него, Тя обичаше абстрактни неща като музика, книги и странни думи. Уве пък предпочиташе онова, което може да се докосне. Харесваше отвертки или маслени филтри. Крачеше през живота пъхнал дълбоко ръце в джобовете. Тя танцуваше.“

 „Човек на име Уве“ далеч не е книга само за възрастни хора, които биха могли да открият себе си в някои от образите. Напротив. Романът е по-скоро за тези, които още се радват на опиянението от младостта и разцвета на силите си, а емоционалното общуване с героите на Бакман може да донесе необходимите дози размисъл, любов и малко смирение.

Прочетете още за интересни книжни съдби ТУК.