„Дъщерята“ (2011, издателство Сиела) на Йесика Дюрлахер ме намери неочаквано, като идеално кафе, клипче за Холокост и любов. Паснахме си. Стоях с часове в книжарница до нас, в която приятелка работеше. Всеки път изчитах десет страници, когато нямах място в гърлото. Помня, че страдах по един грък, докато тя разказваше за успешната си тръпка по крайно нетактичен начин. Затова предпочитах да чета. Веднъж я взех от рафта и продължих с дни да отпивам. След години ми я подариха от антикварна книжарница през лятна разходка в София – също така изненадващо, като самата ѝ поява. Не се лъжете по рейтинга, находките са лична работа.

„Оставаше си Сабина, чиято загадъчност не ми харесваше, но ми беше скъпа, чиято непохватност ме умиляваше, чиято театралност караше да се пробуди нещо в мен, което ме правеше интересен, чието тяло ми бе така познато. Нейната същност бе неоспоримо истинна за мен. Независимо от всичките ѝ неясноти.“
Йесика Дюрлахер

Нежна, туптяща и човешка, „Дъщерята“ не е типичен (пост)холокост роман или любовен такъв. Тя е убежище от рани и чувства, топло иглу и общо взето лекуване с истина през всичките ѝ пози. А Йесика Дюрлахер бива непознат у нас нидерландски автор, макар и носител на литературни награди. Нейният баща – оцелял от холокоста автобиографичен писател. В първите й два романа (сред които е този) героите са деца на оцелели евреи.

Показват генетичната памет, отзвука на травмите и как свободата не е някакъв червен стоп за мъката.

Под тези клокочещи страдания се наместват Сабина и Макс. Запознават се в музея на Ане Франк. Техните отношения са особени, твърде интимни, съвсем близо до пропаст. Уж са заедно, но тя изчезва като лабилен фантом. След четвърт живот я среща с друг човек. Чувствата им не избуяват наново, те са червената нишка, свързваща две сродни души. Около Сабина ухае на мистерия и окадени дилеми, на детска нежност и безумие.

Някой не би нарекъл речника префинен и историята – прецедент, обаче кой се влюбва във формата (задълго)? Апотеоз на кривата любов и чарът на борбата, докато важното не те обезкръви и влее смисъл наново.

Ето няколко цитата от „Дъщерята“ – през Холокост травма до общочовешко търсене:

„Думата всъщност не беше „глад“, нали, Сим? Беше повече болка, която можеше да мине само с приемането на храна.“

„Юдит си спомни също каква нужда имали от добри обувки. Крематориумите. Как безброй пъти хората се прощавали. Как безброй пъти хората не можели да се простят“

„Човек не трябва да мрази хората заради силата им, както и да обича някого заради ужасната му съдба.“

„Но ето кое бе странно – много често аз наистина го разбирах. Усещах физическата болка, която изпитваше, когато трябваше да дава пари за нещо толкова тривиално като облекло или учебна такса за децата си. Та нали сега бяхме свободни. Мисля, че това винаги доста ме е притеснявало – не знаех какво да правя с всичкото това бъдеще, което все имах“

„За пръв път моят страх съвсем съвпадна с неговия и затова се превърна в най-голямото щастие. Тогава вече разбрах, че една от най-важните задачи в живота е да намираш красота в страха си“

„Представях си как ще ми мърмори за някое неправилно решение: чудновати дънки, странна чанта, взета под наем неподходяща кола. Тя на няколко пъти пресичаше подигравателно най-нежните моменти с трезви забелеки – „извинявай за ивритските крясъци““

„В деня на заминаването забравих Сабиненото любопитство и натрапчивото ѝ фамилиарничене в музея. Виждах само очите и изгризаните ѝ нокти. Дългите ѝ крака. Чувах бавния и ясен глас и как без никакво стеснение казваше най-ужасните неща.“

„Нейната сериозност ме правеше язвителен и точен, патетиката ѝ – разумен и твърд. Нашият смях ни защитаваше от всичко това“

„Онази нощ ме погали по косата, когато се преструвах, че спя. После за пръв път през седмицата заспах истински, но не ѝ казах за това на сутринта“

„Спомнях си с любов и тъгувах за моментите, в които тя беше в лошо настроение. Не можех вече да мисля за смеха й. Не можех да понасям този спомен“

„Досега я бях смятал за прекалено интелетуална, а тялото ѝ – за случайно убежище на всички тези мисли.“

„Беззащитен, силен момчешки гръб в опната от пот тениска. Може само да обичаш човек с такъв гръб, на който всеки, който иска да направи зло, може да скочи, защото на него няма очи, нито оръжие, нито защита. Все ми се плаче, когато гледам някого в гърба“

Постоянна беше само сянката на войната, която трябваше да оправдае неясните причини за нейния плач. Бремето на една абстракция. И трогателните й прегръдки: „Ти поне разбираш““

„Хората са така невинни и раними, когато мислиш само за тялото им и за това, че са смъртни. Когато забравиш сърдитите им гласове.“

„Защо трептят ноздрите ти? Аз не отговорих, а заврях носа си в шията ѝ. Душех, докато тя не можа повече да издържи.“

„Не можех да живея от състрадание. Противно ми беше да търся утеха в сплотеността. Гледах отвисоко на утехата. А тя – не. Тя просто говореше“

„Разбира се, самият аз си правех най-фанатично дисекция. Толкова жестоко не би могъл да работи никой друг.“

Обръщайте внимание на безизвестни книги. При негръмки Холокост заглавия като „Дъщерята“ стилът и посланието имат свой пулс, без байпас и претенция. За жалост не мога да я препиша цялата, препоръчвам. А дали красотата поражда страдание и още мисли: тук.