Галя Которова

Ставам сутрин в 8 и кръвта, която се втурва да циркулира, е забравила, че няма нужда да бърза (не и в период на карантина). Кафето има различен вкус. Насилвам се да се усмихна и търся из съзнанието си нещо мъдро и полезно. Спирам се на максимата “Все пак зад всеки облак чака да изгрее слънчев лъч” – “Every cloud has a silver lining”.

Унесено съм се загледала към горния рафт на библиотеката си, където от корицата на “Наръчник на оптимиста”, Silver Linings Playbook, ми се усмихва Брадли Купър (ах, ти, очарователен мръснико), а аз си припомням защо се влюбих в тази книга. Тя не е нова, но умее да живее отвъд времето, да връща в миналото, да разказва за метаморфози и след това да ги причинява у читателите.

И ако напоследък популярната литература е под формата на наръчници и самоучители, ето един “наръчник”, който в най-тъмния ден може да ви превърне в оптимист.


Пат и Тифани борят демоните на своето минало


Запознайте се с Пат Пипълс – бивш учител по история, настоящ пациент в клиника за душевно болни в Балтимор. За щастие майка му е успяла да убеди съда, че синът ѝ ще се чувства далеч по-добре, ако продължи лечението си в дома им и под грижите на личен психотерапевт. Пат напуска “лошото място”, пълно с “негативни доктори”, и се отправя с готовност към идеалистичната си цел – да спечели обратно жена си и двамата да заживеят весело и честито до края на вечността. Да, но защо всички у дома отбягват да говорят за съпругата му Ники? Защо Пат не си спомня как точно е попаднал на “лошото място”, нито колко време е прекарал там… И защо само мисълта за музиканта Кени Джи го побърква?

А ето я и Тифани. Първата им среща е толкова неловка, колкото всяко събиране, което приятелите ти правят, за да загаджат необвързания мъж с необвързаната жена в компанията. За нея знаем само, че съпругът ѝ е убит по време на полицейска служба, а впоследствие тя развива сериозен… нимфомански проблем. Пат представлява интерес за нея, но не е сигурна точно защо – дали прилича на поредната бройка, или е еднакво счупен? Същите демони?

Заблудата на едно поколение – животът е филм и ако се боря за нещо, аз ще го получа.


Не. Няма. (Добро утро, милениали) И ако това е прозвучало твърде грубо, допуснете следното: може да посветите живота си, отдадени на мисия да бъдете перфектни човешки същества и в крайна сметка да ви сполети най-голямото нещастие. Съдба. Дефиницията на думата “живот”. Урок, който Тифани добре познава. Урок, който Пат трябва тепърва да научи. За Пат животът е филм, режисиран от Бог и ако тренира достатъчно тялото и душата си в това да бъде/изглежда по-добре, то Бог ще му даде заслужения щастлив край – ще го събере с любовта на живота му – Ники. Но сблъсъкът с действителността е далеч по-опустошителен.

Това, което Пат не подозира, е, че е време да научи и друг урок – кога е време да се откаже… И бъркотията, в която Тифани го завлича, може би е точно това, от което той има нужда.

Когато обществото не може да се справи, една приятелска ръка е достатъчна.

Обществото си умира да разграничава различните. Да постави диагноза, да предписва медикаменти и да помага до степен да те накара да се чувстваш адски самотен. Тифани разбира това чувство по-добре от всеки друг. Тя не задава въпроси и няма против мълчанието. Ще тича редом с Пат, когато получи криза, ще участва в глупавото му танцово състезание, което цели да докаже на Ники пълното му изцеление, и когато трябва, ще погледа с него облаците.

Преглътнала вината, която носи около смъртта на съпруга си, Тифани знае колко е дълъг пътят на оздравяването и прави единственото, което счита за редно – помага на Пат да прежали миналото.

Разбира се, щастливият край е някъде там, в несигурното бъдеще. Но слънчевият лъч на Пат е в лечението на душата. В сражения с демони. И понякога не любовта е отговорът, а зависимостта в правилните ѝ форми – нуждата от приятел. Наръчник на оптимиста помага за разплитане на чувства, за откриване на смисъл и опознаване на света през биполярни очи.


“— Нуждая се от теб, Пат Пипълс; толкова жестоко се нуждая от теб — и горещите й сълзи се леят по кожата ми, докато тя леко целува врата ми и подсмърча.

Това е толкова странно, толкова различно от обичайното „обичам те“ и все пак вероятно е по-вярно. Приятно е да притискам Тифани толкова плътно до себе си и си припомням какво ми каза мама, когато се опитвах да се отърва от приятелката си, като я поканя на вечеря. Мама каза: „Нуждаеш се от приятели, Пат. Всеки се нуждае“.

(„Наръчник на оптимиста“ върви ръка за ръка с наръчник за радост.)