„Извинявай, че не идвам – пращам буцата в гърлото си вместо мен.“

„Новата прическа на Вики“ е дебютният роман на иначе хумористичния писател Цветелина Цекова. Аз бих я нарекла поет, а тя пък едва ли ще си постави звание, както малцина от нас, които пишат първо от сърце и после от его.

„Новата прическа на Вики“ е книга-кошмар и книга-изцеление.

Дали те хваща за гърлото, спира ти дъха или те рита в корема, не знам. Изчетох я днес и ме уплаши най-егоистично. Стреснах се, че може да ми се случи и че няма какво да направя. Сетих се за побоищата над нас, затова как ме мачкаха в училище, за единствения шамар от втория ми баща, след който се усетих жертва – модел, който ме преследва досега. За запушените уши на пет и ужаса от всеки крясък, за осмукан палец и заекване. Животът не е розов, Мартина. Ти не си най-клетата, отвърна друг глас. И да, и не.

Безумно е как под всяко небе, под всеки покрив, сърцата ни заедно плачат. А до един се чувстваме сами и малки. Дребни винени мушици.

Историята преплита семейни линии, в които баба, майка и внучка следват или пречат на съдбите си. Какво е съдба? Събития, от които не можеш да избягаш? „Ако ти е писано да се удавиш, няма да се обесиш“, казва моята баба. Нали имаме волеви акт и все пак решенията не били наши? Избор да уринират върху главата ти, да ти натъпчат устата със стъкла, да си свидетел на насилие и после да се влюбиш в човек, който те бие? Подсъзнателно сме гениални и знаем, винаги познаваме човека.

И все пак, нещо ни тласка натам като проклето славейче. Уроците са безмилостни, но винаги раждат добро.

Може да поръчате от тук.

Звуча цинично, въпреки че съм последният човек, който би заклеймил жертвата. Жертвата е най-ранимият човек на света, защото не вижда път или друга любов, освен тази. Не се вижда като доминант нито като медиатор, удавила се е вече. Писано ѝ било.

Стилът на Цветелина e смес от чиста поезия и максимална опростеност. Много я харесвам, но си признавам, че проектирам собствения си напън да звуча красиво в нейните метафори. Тоест четох я като fellow пишещ, освен като наблюдател. Дотежа ми това да си представям сравненията, но на места е неистово добра и точна. На други – също красива. А написаното всъщност е автобиография с художествен елемент. Тя самата е минала през ада, ад, който никой не иска да си представя. Родово колело на насилие. Последният ред гласи: „Нищо не е по по-страшно от страшното, което ви се случва в момента“.

Всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие.

Без да се уповавам на статистика – форма на емоционално и психическо насилие в училище и в семейството е изпитана от всеки втори. Няма бягство от мазохизма и садизма до степен. Както Александра Алгафари казва – стрес е дори да помиришеш цвете, защото те изважда от нормално състояние. Всеки ден е стрес за човека – позитивен и негативен. Всеки е преживял обида, силно вълнение, отхвърляне, изоставяне и неразбиране. Всеки е ридал под душа и поне веднъж си е казал –„О, боже, как не искам да съм жив“. Няма бягство от това тяло. Но една от най-тежките болки е да бъдеш наранен, унизен и физически поруган от човек, към когото храниш доверие. Нали любовта е най-святото нещо, да повериш сърце е свещен ад, опа, акт. А да не виждаш изход в ума си, в дума или действие е баш пъкълът.

Случките в романа са стряскащи за наивния човек. Вики не понася майка си и слабохарактерността ѝ. Вини я, че е порязала детството ѝ, че не си е тръгнала по-рано, че се е връщала, че не е опора. Вики е сам войн, който пада в лапите на следващото зло. Синеоко и харизматично, полагащо звезди в краката ѝ. Доста е извратена психиката на хората, които методично те унищожават. Първо те прикоткват и обожават, способни на любов, която можеш да пипнеш и вкусиш, а в същото време кроят или знаят в душите си, че ще те влачат по пода. Колкото си по-нежен, толкова по-безпощадно трябва да гледаш към истината. Иначе няма оцеляване.

„Тя живееше в свят, в който беше по-добре майка ѝ да изглежда така, защото е болна, отколкото защото е редовно бита“

„Новата прическа на Вики“ е книга за истината – голата, сляпа истина. Онази, дето те разпорва и пръска на съставни части. Хората не са зли, но са нещастни. Една приятелка ми каза по повод последната ми любов – не можеш да градиш щастие върху нещастието. Напротив, можеш. Всички сме нещастни и сме си единствено спасение. Само трябва да образоваме сърцата си и да си причиняваме лечими травми. Травми, от които не се пазиш с години. Травми, които не чупят съня ти. Цветелина Цекова създава „Tell me a story“, изповядва се в роман, който да служи като сламка на жени в същото положение. Крещи с цяло гърло и се бори ораторски и сърцато срещу неправдите. В същото време живее в цвят, хумор и споделена любов. Това е в крайна сметка смисълът – болката буди Бог и ражда спасение. Не само за човека, а и за всички, до които се докосне. Все тая какво е писано, важно е да оцелеем – живи и обичани. И няма да е само песен, дръжте се.

Национална гореща линия за пострадали от насилие.