„Поразените“ (изд. „Сиела“) на Теодора Димова е роман, чиято основна тема присъства в много художествени и нехудожествени творби, но последиците от деветосептемврийския преврат, подобно на тези от ВСВ, няма как да омръзнат на читателя или да се изхабят. Колкото и да е говорено и изписано, тепърва научаваме нови и нови факти, а и успяваме да осмислим в дълбочина вече наличните.

В романа има три жени, едно дете, много мъже и най-различни съдби, обединени от общата трагедия на диктатура, която всячески се опитва и в голяма степен успява да заличи буржоазията, интелигенцията, всичко красиво и възвишено, което крепи духа. Всичко, биващо антипод на отблъскващата грозота в паметниците, архитектурата и литературата на новата идеология. Как няма да са врагове на Народната власт съпрузите на тези жени?

Снимка на Bessi от Pixabay 

Поразени и задочно пострадали

Никола е лидер на интелектуален кръг и журналист, отец Мина е свещеник, което автоматично го прави опасен за партията. А Борис Пиперков е частник, което е дори по-лошо, защото има пари, които комунистите искат да национализират, по-точно – да ги притежават. Това тяхно желание естествено е изтъкнато като мисъл и грижа за народа, както и упрек към луксозните апартаменти, в които живее интелигенцията. Същите, в които в крайна сметка се настаняват самите обвинители.

Много е трудна ролята на децата в „Поразените“, защото те са носители на травма от ранна възраст, в която нищо не мога да си обяснят, затова и остават „с отворени очи в тъмното, с отворени очи в тъмното до края на живота си“. Не че възрастните успяват – те носят смазваща отговорността към по-малките. Няма време за скърбене, трябва да се оцелява, работи и адаптира към жестокостите на новия свят (и ето как една нежна музикална жена е принудена да си изкарва прехраната като…тухларка). Обаче децата са онези малки ококорени същества в тъмното, в коридора, в който непознати мъже прибират бащите им уж за малко, но, разбира се, завинаги. От дома директно към Дирекцията на милицията на Лъвов мост, а оттам – затвор, разстрел, общ гроб.

„…беше само заради бремето, че баща ми го няма, липса, която опалва душата. И за едно дете е трудно да израсне с тази опаленост, все едно че трябва да живееш като здрав, когато си неизлечимо болен. Казват, че с болката се свиквало. Хората са измислили тази баналност от доброта, защото са искали да имат поне някакви думи за утеха за онези, които остават в света без своя баща.“

Не знам кое е най-тежкото в романа – изселването на цели семейства, изтръгването от дома, липсата на избор, жестокостта на новата власт, безумните публични дела, вдовиците пред Съдебната палата, които крещят „Смърт!“. Дали беше по-трудно за мен да чета за хора, които си спомнят всичко така, сякаш го гледат на снимка, или онези, чиято памет се напуква и причинява объркване, но може би и утеха. Интересно е как някои съдби се повтарят през поколенията, как някои се опитват да се върнат там, където някога са били щастливи – например на вилата в Болярово със шандравана с тацуващото момиче.

Светът се е побъркал от безсмислена жестокост

Преди да започне заличаването на буржоазията, има поредица от дълги и хубави дни в тази къща. Докато кротко присядах и аз на масата, съгласявайки се с жените, че е наистина належащо да напуснат страната, докато мъжете им клатеха глави и отказваха да приемат онова, което се задава, се сетих за „Остенде 1936, лятото на едно приятелство“ от Фолкер Вайдерман. Там Стефан Цвайг  и Йозеф Рот, непосредствено преди избухването на войната, не искат и не могат да повярват, че светът се е побъркал от безсмислена жестокост.

Истината стои над всичко

Теодора Димова описва много тежки сцени, една от тях за мен беше с недоубитите в общите гробове, които изпълзяват изпод пръстта и се влачат насред полето. А другата, която не успявам да прогоня, е свързана с униженията, които отец Мина е принуден да изтърпи в затвора. Питах се защо това се е случило, защо авторката ни причинява подобен брутален разказ, но тя сама  дава отговор – „защото като писател работата ми е да слагам пръст в раната, да изговарям интуицията на колкото се може повече хора“. Защото истината стои над всичко и нейното поколение е длъжно да предаде на идните паметта, без която не би могла да се спре „порочната верига на поразени“, защото не е задължително това, което се е случило да се повтаря по един или друг начин, както казва Никола на Райна.

 Заглавието на романа постоянно ми се въртеше в главата и ми напомняше на „Неутешимите“ на Ишигуро. Не знам дали героите на Димова са повече поразени, отколкото неутешими, дали е обратното, но картината на корицата, която е детайл от декора на Шагал за балета „Алеко“ по музика на Чайковски, на мен ми носи известно спокойствие. В нея виждам заплаха, но и обещание, че светлината ще намира пролука и в най-тъмните периоди от историята. А на Теодора Димова искам да благодаря, че слага пръст в раната, само така все някога ще си вземем поука.