Не знам дали има онлайн билет за успех, но Вайръл стихове за секс и драма е купон за ежедневна терапия. Безплатен при това. Четеш и ревеш, ревеш и препрочиташ. Определям Антония и Цветелина като деца+бийонсе+гении. Започнали проекта на шега или по-скоро иронично,“между задачки„, техните думи са неизбежна екзекуция на срама.

Тази страница не угажда на масите. Нито е напън за творчески подем.

Добре дошли в света на две момичета, които бранят „розите в сърцето си“ от лични демони, бит и вселена. Откровени са, както и четящите. Не отстъпват на комици, но често стилът им е поток на мисли – живи притоци на реалността, такава, каквото я чувстваме.

Самопредречено набират вайръл популярност и почти 10 000 човека се припознават в стиховете, уж във вид на инста поезия с по две думи на ред. Фенове са Ваня Щерева, Гери Турийска, Мария Силвестър, Letiashtata kozzila Erato, общо взето повечето хора, допрели се до страницата, скролват с интерес. Защото освен очебиен талант, теми табу за екипа не съществуват. Не очаквайте по-малко от истина и block, в случай че прекалите.

Дълго криха лицата си, но и без очи ги разпознавахме.

Скоро Антония и Цветелина поляха ефира с чар и сарказъм, гостувайки на Цитиридис. Убедихме се пак, че третират себе си и извйестните като просто хора, а вселената – като извратена шега, която скрепва смърт и секс. Макар да осъзнават, че творят изкуство, са отвъд „злобна селска амбиция“ и его-натяганка. Както Любо Дилов подхвърли:“Подозрително добра поезия се крие измежду ироничните стихчета„. No shit, Sherlock.

Антония Антонова е дългогодишен автор на публицистични текстове из нет пространството.

Създава Писмата, където илюстрира разказите си със собствени фотографии. Има котка, кръшно тяло и усет към лирика. Думите текат на живо от гръдния ѝ кош и в очите ми тя е свободна, истински свободна.

Така ужасни са разделите,
така самотен е финалът сред постелите
и паниката, дето те обзема,
че само теб отвеждат непознатите,
дошлите с хрътките
и вувузелите,
теб само взимат,
само теб.
А другите стоят като на кино,
като насън,
като в мъгла,
като в картина
на някаква стена в музей.
Кои са те –
любими хора?

Но живи, живи,
неспособни на умората,
в която би потънал
при отсъствие на болка,
така далечни са –
създания от други светове.
Пред тебе е отворена утробата
и светлината,
през която стра̀да
и дойде,
е твоя.
Ти пак ще си дете.
Ти пак ще си дете

Ти пак ще си дете,
но без да се страхуваш.


След този път,
преминеш ли завоя,
ти няма да умираш,
ти няма да умреш.
Смъртта ще е за хората.

_______________

Не си мисли, че можеш да ме плашиш.
Не знаеш, че страхът ми е приятел.
Били сме заедно толкова години,
допрели рамене, глави склонили,
не знаеш как отблизо се познаваме,
дресирала съм го умело,

няма справяне,
изпусна ли го, озверял и яростен,
неволно сякаш право срещу тебе.
Разбираш ли,

не можеш да ме плашиш.
За мен страхът е вярно куче и не,
не е за вярване,

обаче
веднъж опита се да ме напусне
и затворих го у себе си,

както мидата затваря перла,
направена от малка песъчинка.
Оттогава все го милвам,
все го галя

с обещания за пирове и кръв,
простор, месища,

понякога го пускам да беснее,
но все така – между стените вътре
-изхранвам го и няма да посмее
да ме захапе, докато му сипвам.
Не си мисли,

че можеш да ме плашиш.
Страхът е мой любим

и мой приятел.
Пази се и отстъпвай с едри крачки,
преди да е дошъл за теб.
Очаквай.

Цветелина Вътева е другата страна на тази шарена монета.

Уви, и за нея не знаем много, освен че е редактор, родител и пишещ. Дали стига, че романтичното ѝ перо достига шедьоври? За мен – да, щом „отвъдното целува ме в устата„. Не се подписват под стихотворенията си, но истинските фенове разпознават стила. Вайръл стихове за секс и драма е заря за души, които разпукват небето като жълти фойерверки по Керуак. И се срещаме по средата на умората – между инфаркт и психоза.

аз ще се върна там
в Копривщица

където откраднах първата си ябълка
и посрамена
помолих баба ми
да ме заведе на църква
да изповядам
първото грехопадение
пак там
в Догановата къща
едно момче
дебело, с очила
ми пееше серенада
под балкона
а аз лежах
увита в родопско одеяло
краката ми
бяха винаги ледени
лятото в Догановата къща
е прохладно
ще се върна там
на къмпинга

в чийто гръден кош
израствах по палатките
и режех стъпалата си на миди


сънувах в стария хамак
под най-високата топола на света
а когато имах температура
придремвах в уюта на треската
върху един дюшек
проснат под парашута
под звуците на другите деца
играещи на плажа
тогава разбрах какво е самота
ще се върна там
в апартамента
в който влизах в гардероба на баща ми
и се сгушвах като уплашен таралеж
в саката му
до куфара със VHS касети
аз ще се върна там
на лифта под Бай Кръстьо
където майка ми
ми показваше шипките
и жълтите листа

и „виж как се вижда Стара планина оттук“
докато жълтите седалки
се друсаха на всяко колче
аз ще се върна там
във селото
където
докосвах крави и овце
без да ме е гнус
ядях филия с чудовищно много
прясно масло
и едра чубрица
„чубрика“
я наричаше баба Марика
откривах света
от лятната й кухня
с тенджерите на цветя
те още стоят там
между другото
ако отидете и погледнете
през счупения, прашен прозорец
ще ги видите
ще се върна там
където израствах
когато си тръгна оттук
ще се върна

_______________

съжалявам, любов
заблудих те

повлякох те в бездната
заедно със себе си
потопих те в задушния мрак
и дори не те предупредих
да поемеш въздух дълбоко
а от колко време вече
стоим посинели на дъното
без да изпуснем дъха си
заблудих те
че ще бъде все така
любов под чадъра
серенади от чайки
сладоледени пръсти
весели шайки

смехове, дискотечки
стегнати гърди, театрални сцени
спонтанност сред звездите
водопади
лешояди
заплетени от сол коси по твойто топло рамо разпилени
самолетни билети, музеи
раници и бели зъби
тен, мастичка, горски феи
на лов за риби, снимки, мащерка и гъби
искам да бъда същата
да те дръпна за ръката
да изплуваме в нощта
да поемем дъх дълбоко, дълбоко
във вените си да усетим
йода, водораслите, пикнята
от близките тоалетни
на нашия къмпинг
да видим светлинките над гнездата

и небето, луничаво от звезди
погълнали блясъка на града
бумтящ от танци, семки във вестник и шеги


искам да ти обещая
че всичко ще бъде пак същото
ще запаля колата
ще тръгнем нанякъде
ще се хиля просташки в лицето ти
ще ям салата с пръсти
ще се мажа с кал
ще танцувам нелепо
като щраус, загубил крака си
ще те целувам със език
ще пея на ухото ти фалшиво
ще те посрещам с превъзбуден вик
ще разкопчавам ципа ти свенливо
ще свиря в шепа на тревичка
ще пърхам покрай тебе като птичка
само още малко задръж дъха си
под водата
и ще излезем на светло
мокри и ледени
с туптящи сърца
под тънките кожи

и сплетени пръсти
във тихите ложи
родени и умрели тук
в краката Божии

Припомнете си Част 1 и Част 2 от рубриката „Съвременни поети“, но и дайте шанс на Вайръл стихове за секс и драма. Тези две талантливи дами рано или късно ще издадат творбите си.