Какво би станало, ако по-често се питаме как сме, а не какво има за вечеря?

„Утре“ (изд. „Софтпрес“) е роман с необичаен авторски тандем – майка и син. Радостина Ангелова и Александър Станков разказват за живота на семейство, състоящо се от Сава, Тома и Албена. При него, въпреки обичта и сплотеността, има пропуквания в комуникацията. А в кое ли няма поне малко, се запитах веднага и отговорът никак не ми хареса.

„Понякога със Сава играем игра, за която не сме се уговаряли. Играем я безмълвно (за него съм сигурна, за себе си – невинаги), знаейки, че другият знае. Заемаме позицията на любезния съсед: добро утро, добре ли спа, кога излизаш, кога ще се върнеш, искаш ли супа за обяд, не искам супа за обяд, ще поръчам храна за вечеря, по-добре да направя омлет за вечеря, постъпи както прецениш, хубав ден, хубав ден.“

Албена може само да гадае какво прави Сава, когато е сам вкъщи. Докато тя ръководи бизнес с кафенета, той се опитва да забави темпото след тежък инфаркт. След един опасен предупредителен флаг, който се развява, за да напомни важното – работата не е всичко. Животът минава покрай нас, докато ние си задаваме любезни въпроси с най-близките хора, вместо да общуваме наистина. Знам, че писането на този роман е било емоционално изживяване за авторите. Представям си този споделен период като нещо, което би зарадвало Албена и Тома и което би ги разграничило от ролята на любезния съсед. Най-любопитното за мен е, че в „Утре“ не е ясно коя глава е писана от Радостина и коя от Александър. Това говори за изключително зряло и добро писане на втория.

Тома е на 16 – онази любопитна и турбулентна възраст, в която родителят от приятел се превръща във враг. Следи колко имаш на класното по математика, кога се ще се прибереш от училище и защо си си оставил блузата на стола в кухнята. Още на предпремиерата на романа Александър каза нещо много хубаво. А именно, че възрастните имаме склонността да пренебрегваме житейския опит и размишления на тийнейджърите. Допълни, че всъщност те вече имат зад гърба си изживявания, които имат нужда да споделят и да разкажат. И би било страхотно да им спестим снизхождението и въртенето на очи.

„Едно от най-дразнещите ме неща е широко разпространеното сред възрастните мнение: Това на вашите години не е любов. Тя, любовта, казват, е различна през човешкия живот. Но аз съм твърдо убеден, че винаги е еднакво истинска. С годините, казват, ставала по-зряла, онази, която изпитвал човек на трийсет, не била тази, която е изпитвал на шестнайсет и която ще усети на шейсет. Но на трийсет никой не смята, че още не е познал любовта, само защото тя ще е различна от онази на шейсет, нали? Тогава защо на шестнайсет не може да си влюбен? Защо трябва да използвам глагола харесвам, вместо този, който наистина чувствам – обичам?“

Албена и Томи си изпращат смс-и с дежурните въпроси на любезния съсед – прибра ли се, кога, с кого си. Пропастта в общуването, причина за първите лъжи или дискретното преиначаване на истината. Всичко това мотивира Албена да се предложи доброволно за театралния кръжок в училището на Томи. Той, разбира се, първоначално е далеч от очарован, но как се развива сюжетът нямам намерение да разказвам. Историята е много увлекателна и понася читателя от опит за създаване на коледна пиеса до най-съкровенните истории на осем ученици, чрез които те имат възможност уж от името на някого другиго да споделят травмите си. И ако си мислите, че 16-годишните нямат какво да отпечатат на белия лист, жестоко се лъжете.

Освен че „Утре“ е топъл роман, той има и аромат на кафе, който се носи от страниците. Обяснено е как точно се прави например пиколо лате и ристрето, а и как се изживява (виенското кафе е късметлия, което действа ефектно при изгубени чадъри, докато макиато е жена, която говори на амхара и има гривни на глезените). Забелязала съм от предишните романи на Радост, че каквото и да се случва, ароматните кафеени зърна успяват да омекотят всяка една ситуация.

Много е трудно родител да разбере детето си и обратното, но мисля, че чрез Тома и Албена това е с една идея по-осъществимо и хубавото на историята е, че показва колко повече си приличаме, отколкото се различаваме. В първите влюбвания на Тома и катаклизмите на брака на Сава и Албена има разочарование, надежда, трепет и те са такива, без значение дали сме на 16 или на три пъти повече. На корицата на книгата пише „роман в сегашно време“, а това, което правим днес, определя какви ще бъдем „Утре“.

Какво друго ви препоръчваме за четене освен „Утре“ вижте тук.