„Като порасна, пак ще искам да стана режисьор.“ – Стивън Спилбърг

„Великите филмови режисьори“ (преводач: Надя Баева) е едно от великите издания на Orange Books, сред които са и „Великите писатели“ и „Великите художници модернисти“. Докато информацията е напълно достъпна и откриваема по желание, портретите са нещото, което прави поредицата необичайна и примамлива, защото допълва текстовете и дава още по-ясна представа за личностите, които ни вълнуват.

За кого е подходящо изданието?

За запалените киномани, които искат да видят на едно място 52-ма режисьори със знакови филми, 52 портрета и 52 истории. Подходяща е обаче и за хора като мен, които имат от сравнително скоро по-голям афинитет към киното и винаги се запъват, когато някой ги попита кой е режисьорът на филма, който са гледали. Подходяща е за фенове. Да, разбира се, че могат в интернет да открият основната информация за даден режисьор, но също така предпочитат някой да я синтезира вместо тях и да извлече най-важното, любопитното и интересното.

Защо изданието е ценно?

Мисля, че със сигурност „Великите филмови режисьори“ разпалва желанието за гледане на филми – от една страна, на човек му се приисква да гледа за втори път любими такива, а от друга, открива нови и нови имена, които не са му познати. Дори при любимите режисьори изскачат заглавия, които са били оставени за по-късно и така и не им е дошло времето, така че във всеки един случай резултатът ще е киноманско удоволствие. Бих отбелязала като плюс и наличието на речник, в който може да откриете някой непознат термин, както и разнообразието на имена, неограничени от раса или пол. Да, има и жени режисьори.

„Филмът на бъдещето няма да бъде режисиран от чиновници зад камерата, а от творци, за които снимането на филм е вълнуващо приключение“ – Франсоа Трюфо

Към всеки режисьор има освен портрет и информация, пет препоръки за гледане, „знаете ли, че…“, снимка от споменат филм и цитат от режисьора. И тук е важно да се отбележи – ако сте се чудили как плакатистът Анди Туи и филмовият критик Мат Гласби са се спрели конкретно на тези 52 имена, а не на други, защо са изпуснали едни, а включили други, то отговорът е с „правилото на петте“. Ако един режисьор има цели пет знакови заглавия, значи трябва да бъде част от великите петдесет и двама.

Забавно ми бе да открия, че по време на снимките на „Най-дългият годеж“ Жьоне и Джоди Фостър са застанали пред кафенето от „Амели“, когато туристка, която не ги разпознава, ги моли да се отместят, за да направи по-добра снимка. Цялото издание е пълно с любопитни истории и факти, без да превръща биографичното в нещо скучно и досадно.

В заключение ще завърша с думите на Вим Вендерс, които грижливо си преписах от книгата:

„Камерата е оръжие срещу трагедията на нещата, срещу тяхното изчезване.“