Ако през декември стане дума за печени бадеми, без да искаме се сещаме за богата коледна трапеза. Ядките, за които си мислим, може и да са карамелизирани като спомените. Декември е време за светлини, празнична музика, топли прегръдки и сърдечни подаръци. Но, клише или не, не минаваме без равносметка. Традиционно за мен тя започва с прочетените през годината книги. Тази година с радост отбелязвам, че първото заглавие, което ми идва наум, когато зачекнем качествена литература, е българско. Говорим за „Зелените очи на вятъра“.

Месец назад

Ноември. Студен, мрачен, довличащ мъгла и дим. Все ти напомня, че годината изтича, а има нещо (или много неща), което не си довършил. Тази година сурово ми размаха пръст и аз знаех добре защо. Да го оставя да си замине, без да прочета книга като тази, щеше да е срамота. Някъде по това време ми се приядоха печени бадеми.

„Зелените очи на вятъра” е романът с главно Р за 2019-та.

Книга, с която в първите десетина страници се борехме яростно, но чието последно изречение ме накара да въздъхна с глас. Обещах си, че догодина по същото време отново ще я прочета.

„Зелените очи на вятъра” е произведение, което се чете едновременно бързо и бавно. Бързо, защото действието се разстила динамично и не доскучава. Бавно, защото творбата е богата на перспективи, на остроумни сравнения и умело изградени хиперболи. С всяка прочетена страница, с всеки епизод от повествованието те се утаяват по-дълбоко в съзнанието на читателя.

Главната героиня в романа – Ана, макар и дете, е събирателен образ на три поколения жени – майка, баба и внучка. И трите на име Ана. И трите надарени (или прокълнати) със способността да „помирисват” смъртта. Наблизо ли е тя, ухае на печени бадеми – сладка миризма, която примамва с уюта си.

В историята на Здравка Евтимова смъртта се появява тогава, когато някой изтъргува частица от душата си.

„Зелените очи на вятъра” е роман, с който човек се научава да не се предава, пише на задната корица на изданието (Жанет 45, 2018). Аз бих го преправила на “да не се прОдава”. Обичайно любимите ни герои винаги са смелите и непреклонните. Тези, които дръзват да се опълчат на статуквото независимо от риска. В творбата на Евтимова малката Ана символизира прехода от осигуряването на материална сигурност към изграждането на духовни ценности като основен стремеж в живота. Преход, който самите ние отчаяно се опитваме да осъществим отдавна.

В много моменти асоциирах книгата с „Повелителят на мухите” и „Полет над кукувиче гнездо”. Пращи от хаос, болка, грозота, но и крайна сила. И въпреки всичко – много любов.

Декември дойде. Време за светлини, празнична музика, топли прегръдки и сърдечни подаръци. Но, клише или не, в равносметка да се запитаме какво е най-нужно, за да сме душевно сити? Печени бадеми или точни прозрения?