Не знам за вас, но киноманът у мен истински се вълнува всеки път, когато разбере, че Гилермо дел Торо участва в нов филмов проект. Не задължително защото очаквам хитов блокбъстър, а защото е истинско удоволствие да се потопиш в новия свят, плод на безграничното му въображение, пълен с уникални създания, герои и чудовища. Що се отнася до магическо светоизграждане, дизайн на чудновати същества и използване на специални ефекти, то дел Торо е истински майстор!

Геният на дел Торо

“Намираш себе си, когато спреш да се подчиняваш. Непокорството е началото на отговорността.”

Гилермо дел Торо с част от емблематичните си творения

Мексиканецът Гилермо дел Торо е филмов продуцент, режисьор, сценарист и писател, който винаги влага по частица от себе си в своето творчество. Всеки кадър, подбор на предмети, избор на цветови контрасти. Както и изграждането на характерите на героите са добре обмислен символ и катализатор на бъдещи събития. Само част от неговото творчество е достатъчно показателна за утвърдения му стил на разказвач на вълшебни приказки за възрастни : “Гръбнакът на дявола”, “Лабиринтът на Пан”, “Пурпурният връх”, “Формата на водата”. Последният грабна награда Оскар за най-добър филм през 2018 г. 


В колекцията на дел Торо влизат и зрелищни екшън-приключенски екранизации като “Блейд”, “Хелбой” и “Огненият пръстен”, а върху “Хобит” е работил дълго време като режисьор, преди да се оттегли заради творчески различия с Питър Джаксън и факта, че проектът се проточва твърде дълго време.

За Гилермо едно от най-големите предизвикателства, с което режисьорите се сблъскват, е презадоволяването на аудиторията. От една страна, всички филми са на един клик разстояние – вече не тръпнем в очакване пред телевизорите, от друга – модерното кино е пълно с неоригинални римейкове и безкрайни супергеройски поредици, които не умеят да въздействат. Желанието на дел Торо е да се разграничи от този порочен кръг или непрестанен “филмов тръбопровод”, както той го нарича. Негова мисия съвсем не е да бъде харесван от всички, защото това не би довело до качествен продукт. Таргетира определена аудитория, която да оцени атмосферата, символиката и многоезичността на един “странен филм”.

За Героите и Чудовищата

“Трябва да обичаме чудовищата, защото те отразяват нашите собствени несъвършенства”

Кадър от “Лабиринтът на Пан”, 2006г.

Проектите, в които Гилермо дел Торо участва, често се квалифицират като филми на ужасите, но той не се интересува от типичните за жанра евтини сплашвания, а от атмосферата.

Заимства много от вълшебните приказки, фолклора, митовете и легендите и ги ситуира в мрачна социална и политическа действителност. 

Накратко, “Гръбнакът на дявола” разказва за призрак в сиропиталище на фона на Гражданската война в Испания и нейните предизвикателства. “Лабиринтът на Пан” е антифашистка история по време на режима на Франсиско Франко, в която малко момиче влиза във вълшебен свят, търсейки лек за майка си. “Пурпурният връх” e романтична готическа история в началото на капитализма, където парите, титлата и любовта са в неравностойна битка. “Формата на водата” се разгръща в пика на Студената война, когато аутсайдерите са с ограничени граждански права, но са способни на велики дела. 

Всички те може и да звучат еднотипно, но това, което най-много ги свързва, са тези два основни компонента: чудовището всъщност не е чудовище; чудовището е с човешки лик. 

Кадър от “Формата на водата”, 2017г.

И въпреки негативните герои в тези филми обикновено да са способни на особени жестокости, те всички са жертви и се превръщат в символи на ужаса и репресиите на времето, в което живеят. Те разполагат с власт, но с малко уважение. Следват сляпо принципи, но са жертви на системата. Имат фикс идея, към която се стремят на всяка цена, но тя няма да ги направи щастливи. И всъщност от началото до края остават съвършено нещастни трагични герои. И колкото и да ги мразим, да изпитваме съжаление към тях е също така неизбежно. 

Положителните герои са белязани от страданието още със стъпването си на сцената. Те са сираци, полусираци, аутсайдери, жертви и резултат на времето и войните.

Те са безгласни букви, за които в системата няма място, няма и полза. Хубавото в случая, е, че тези, “невидимите”, лесно биват подценени от обществото, което ги отхвърля и в крайна сметка побеждават. Ние пък имаме усещането, че доброто възтържествува. Злодеят, обаче, може и да е мъртъв, но покварената система продължава да съществува и да взема своите жертви. Защото животът на героите, в които се влюбваме, е само капка в океана на войната, а в нейните води има само удавници. И в това е истинският ужас на жанра.

А чудовищата? Противно на очакванията, през повечето време те са там, не за да са център на събитията, а за да ги задвижат. Неразбраните чудовища. В ранните си години Гилермо често е бил жертва на тормоз заради това, че е бил различен. Аутсайдер. Извличайки от опита си, не е трудно да разберем защо дел Торо често се отъждествява с тях. Тези същества в необикновен, често ужасяващ облик, счупват стигмата на клишето в жанра, доказвайки на аудиторията, че различното, дори гротескното, не винаги е заплаха. Понякога е символ, предсказание, дори помощ, а в замяна търси само разбиране

Кадър от филма “Гръбнакът на дявола”, 2001г.

Обичай и вярвай в това, което правиш

“Магията се ражда в безусловното приемане, че свръхестественото съществува”

Дел Торо всъщност вярва, че духовете съществуват. В интервютата си той споделя за две срещи с призраци, едната от които особено лична и въздействаща. Дел Торо е имал чичо Гилермо, на когото е кръстен. С него са споделяли еднакви интереси към свръхестественото и в ранните тийнейджърски години на младия Гилермо двамата често са разговаряли за това. На шега са си обещали, че когато някой от тях се спомине, ще се върне, за да докаже на другия, че призраци съществуват. Чичо Гилермо е бил на възраст и не след дълго умира, а племенникът му се мести в стаята, където починалият често е отсядал.

Една вечер, докато си пише домашните, Гилермо чува шум като дълбока въздишка. Озадачен, той започва да изследва стаята, търсейки какво издава този звук. Местейки се из нея, усеща, че този зловещ шум го преследва и тогава осъзнава, че това стенание му е съвсем познато – гласът на чичо му. Години по-късно, спомняйки си за това, в “Гръбнакът на дявола” призракът ще бъде наречен “онзи, който стене”

Дел Торо вдъхва много повече живот и характер в съществата си от всеки друг филмов режисьор.

Те не са стереотип, а символи, които претърпяват метамотфози, но и променят героите. Променят и нас като зрители, карат ни да провидим истината и за миг да повярваме, че вълшебните приказки съществуват. Всичко това прави дел Торо един от най-добрите филмографи на нашето време, създател не винаги на касови зрелищни филми, но на красиви мечти. Неговото светоизграждане е изпълнено със силни моменти и послания, смисъл и лично отношение. И всичко това разказано със стил, красиви цветове и въздействаща музика. 

Така дел Торо по своя великолепно магичен начин влага парченца минало във филмите си и трансформира личната си травма и ужаса на войната в мечти. 

“Pan’s Labyrinth” – Офелия се завръща в приказното царство

А кои от тези нови филми бихте удостоили с време?