Пет години Куентин Тарантино работи върху сценария на „Имало едно време в Холивуд“. Пълната версия на филма е дълга почти пет часа. Когато го прожектират за първи път по време на фестивала в Кан, публиката ръкопляска повече от пет минути. В цифри това означава почти петорен успех с над 370 млн. долара печалба. Със „Златен глобус“ бяха отличени както сценария, така и част от актьорската игра. БАФТА също уважиха умелото изпълнение на второстепенния герой. Дали обаче това е типичният филм стил Тарантино?

Някога в Холивуд…

Кинозвезди, хипита, горещо слънце и лъскави коли потапят зрителя в атмосферата от края на 60-те години. Рик Далтън (Леонардо ди Каприо) е второразряден актьор, който разчита за всичко на своя дубльор-каскадьор – Клиф Буут (Брад Пит). Тясната му специализация са лошите герои, а любимото поприще – уестърните. Паралелно се запознаваме с Шарън Тейт (Марго Роби) и Роман Полански (Рафал Завиеруха), които са щастливи и безгрижни съседи на неособено успешния актьор. Трети на сцената излизат хипитата, но в един по-мрачен прочит – само тези, които са последователи на серийния убиец Чарлс Менсън. Шоубизнес и криворазбрани идеологии се смесват в един взривоопасен коктейл.

Имало едно време Тарантино

Като паралелни сюжети, „Имало едно време в Холивуд“ се доближава доста до „Криминале“. Има обаче една огромна разлика и тя е в подхода на режисьора. Ако през 1994 г. той е бесен и импулсивен, тук натрупаната зрялост го прави по-прецизен. Лентата неслучайно е дълга повече от два часа. Тарантино чисто и просто бавно се наслаждава на своята приказка. Разказва я на зрителите като един съвременен бард. Всичко има значение – фонът, светлината, препратките, лекото чувство за хумор. От време на време действието се пресича от дългите крака на Марго Роби. Блясъкът не е това, което изглежда. Младостта отстъпва на старостта. Меланхолията наднича зад всеки ъгъл.

В актьорски план, „Имало едно време в Холивуд“ донася една очаквано добра комбинация – партньорството между Ди Каприо и Брад Пит. Неслучайно играта им се сравнява с тази на Робърт Редфорд и Пол Нюман в „Буч Касиди и Сънданс Кид“. Между тях се усеща не просто химия, а приятелство. В една от речите си Брад Пит каза, че ролята му не е била толкова сложна, защото прилича на личния му живот: „мъж, който се друса, съблича си ризата и не се разбира с жена си.“ Същата самоирония може да се открие и в леката тъга, която струи от неговия персонаж и този на Ди Каприо. Двамата вече не са момчета, а мъже на средна възраст и динамичният Холивуд сякаш не е съвсем за тях.

За съжаление, Тарантино леко се увлича в собствения си свят. Липсата на динамика е основният минус на филма. Акцентът, поставен върху епохата, идва за сметка на развитието на историята. За финал обаче зрителят бива награден с мощна Тарантино инжекция от 90-те години, стил „Глутница кучета“.

„Имало едно време в Холивуд“ е разказ за едно отминало време на лукс, разкош и разкрепостеност. Период на шумни партита при Хю Хефнър, красиви жени и невероятна музика. Като всяка добра приказва има и поука, а каква е тя може да разбере само като го гледате.