На 9 срещу 10 февруари 2020 г. „Паразит“ стана първата лента на чужд език, която взе престижната награда „Оскар“ за най-добър филм. Освен с нея, режисьорът Бонг Джун-хо се прибра и със статуетката за своята работа – за най-добър чуждоезичен филм, както и за оригинален сценарий. С това „Паразит“ официално стана най-награждаваната лента за 2019 г. с над 120 престижни отличия. Критика и аудитория са възхитени. Компанията HBO побърза да отговори на жадната публика и обяви, че готви минисериал, в който вероятно ще участва Марк Ръфало. Въпреки този топъл прием, остава въпросът – наистина ли „Паразит“ е толкова впечатляващ?

История от сутерена

Филмът започва директно на приземния етаж в един беден квартал, където живее семейство Ким. Домакинството се състои от четирима души – майка, баща, син и дъщеря. Всички са безработни, а младите нямат възможност да учат в университет. Те се опитват да свържат двата края на своето мизерно съществуване. Една вечер, обаче, монетата се обръща или в техния случай – „камъкът“. Приятел на сина идва при него с нестандартно предложение: момчето да го замества като частен учител по английски език в дома на богатото семейство Парк. То фалшифицира документите си и се превръща в Кевин, а много скоро въвежда и цялото си семейство в домакинството на наивните богаташи. И както всичко тече по мед и масло, нещо се обърква…

Южнокорейският режисьор Бонг Джун-хо не е непознат за световната публика. Едно от популярните му заглавия у нас е антиутопията „Снежен снаряд“, в която оцелялото от катаклизъм човечество живее на един непрекъснато движещ се влак. „Паразит“ е коренно различна история, работата по която отнема на автора си повече от 6 години. Главната тема е класовото разделение в обществото. В свои интервюта Бонг Джун-хо дори споменава, че въвеждането на професията „частен учител“ в сюжета е единственият начин, по който е можел да „срещне“ световете на двете коренно различни семейства.

 С хитрост към прогрес

„Паразит“ е сатиричен прочит на двата полюса в съвременното общество. В определени моменти публиката може да оправдае или анатемоса действията на героите. Макар да започва като комедия, от един момент нататък филмът се превръща в психологически трилър. В началото подходът на режисьора е стил Алфред Хичкок – акцент върху стълбите, воайорски кадри, докато към края има сцена, която напомня на развръзка от филм на Куентин Таратнито. Именно тази смесица от стилове може да е трудна за възприемане за част от зрителите.

Богатите „ухаят“, докато бедните не могат да се отърват от своя „аромат на метро“

Любопитна е заигравката със сетивата в „Паразит“, която не е чужда за останалото творчество на Бонг Джун-хо. Тук централна роля заема „миризмата“. Това е и алегория на темата, че „парите не миришат“. По същия начин – богатите „ухаят“, докато бедните не могат да се отърват от своя „аромат на метро“. Вплетена в целия сюжет, дори в моментите на черна комедия, режисьорът запазва острата социална критика, която е и най-ценното във филма. Актьорските изпълнения са много добри и допринасят за богатството на атмосферата. Особено се отличават тези на Пак Со-дам като Джесика и на Сонг Канг-хо като господин Ким.

Дали решението на Академията да удостои „Паразит“ с голямото отличие е политическо или напротив, може да решите сами за себе си, след финалните надписи, когато филмът бъде излъчен в рамките на предстоящия София филм фест.

Eто още едно добро заглавие, отнесло награди тази година.