Драма, трилър, хорър, „Swallow“ е лежерна разходка, ама през мъглив ден в парка. Има призрачни сенки и липсва случаен елемент. Завършва по начин, по който вероятно на главната героиня ѝ се е искало да започне. Ако сте го гледали, бихте възприели това като mindfuck.

Лентата разполага с 16 международни награди и 12 номинации. Не знам дали е брилянтна (не заради оскъдния 6,4 Imdb рейтинг), но Карло Мирабела-Дейвис е написал и режисирал любопитна минорна картинка. Темата е особена, играта е повече от прилична, цветовата гама и кадърът са 10 от 10.

Хейли Бенет и Карло Мирабела-Дейвис на филмовия фестивал Трибека.

Ядрото на сюжета, а именно Синдром на Пика (желание за поглъщане на нехранителни субстанции и предмети), е вдъхновено от бабата на режисьора.

Вързана в нещастен брак през 50-те, тя развива обсесия по хигиена или по-точно – разранява ръцете си от миенe, което спада към ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство). Въпреки че според самия създател на филма, Хънтър (Хейли Бенет) е в насилнически съюз, аз не бих го определила съвсем като такъв, но затова по-долу.

“Swallow” излезе през април тази година, не е типичният хорър, даже не е хорър. Няма да ви натрапи зомбита, атаки под душа или смърт в пряк вид. Това е разказ за триумфа. Дълбокият триумф на невзрачният дух.

Привидно. Защото Хънтър не е роб, може ли ловец да бъде? В тихите води се спотайват мъртви течения. Подхващат те леко, без се усетиш, като кристално топче в хранопровода, плавно те спускат към дъното. Тя е спретната, красива и прилежна. Тя е богиня. Пищната фантазия на маминото синче. Неуспял илюстратор/художник, който се черви богато за още по-богат наследник.   

Ама, те се обичат. Даже наистина. Ричи (Остин Стоуел) непресторено се раздава за малката си женичка, гледа я с обожание и я притиска като руса кукла, жадна за закрила.

-Съжалявам, че съм особнячка.
-Но ти си моята малка особнячка.

Целувките му пищят от нежност, дори да не чува всяка дума, да бърза за работа, да се обажда на тате или да сумти, че вратовръзката е изгорена. Обаче е там за нея. По реално-противоречив начин Хънтър е топло обичана. Тя е снаха на загрижени снобари. Щастлива ли си, или само се преструваш, пита свекърва ѝ. Щастлива съм, усмихва се Хънтър.

Гласът ѝ винаги напомня на този на малко момиченце, счупило вазата на майка си. Суха като прегоряла филия на секунда от боклука.

Щастлива е, но не е чута. Щастлива е, че прави хората щастливи. С червената си рокля и наточен грим приготвя нещо вкусно в къща, откъсната от света. Че за какво повече да мечтае – мъжът ѝ е богат, секси, верен, шепне ѝ в ухото, че е перфектна, ликува при мисълта за бебе.

Тя е желана тук. Докато не хваща и хруска кубче лед на официална вечеря.

През любов до ментални извращения, истини и смисъл кръгът се затваря.

Хънтър преглъща срама си, заедно с рандъм предмети, за да възвърне притежание над бременното си тяло. Рискът я опиянява. Вече има контрол. Като станеш блато, нещо избистря ДНК-то ти. Дали ще е еднократен секс, бой, ритник към насилник. Ставаш това, което детето у теб мечтае – свободен.

Хейли Бенет (позната от „Момичето от влака“) изнася филма приковаващо. С всеки жест, мимика, тон и усмивка, свита в черупката на ранимо дете. Вярвам ѝ напълно, поддържащият каст също не е за изхвърляне и подсилва ефекта, открои се силно Денис О’Хеър (Ъруин), макар и с 5-те си минути екранно време.

Както споменах, тази ментална девиация с гълтане на предмети си има име, а щом на много хора им хрумне едно и също, то има сходен корен. Спойлер ли е, че всяка лудост е неглижиране на сърцето?

Докато Ричи стои на дивана, вперен в съпругата си, облял я с мъжествената си грижа и одеколон, се замислям как напомня на мъж, по когото бих хлътнала. Брадат и чувствен спасител, който знае кое е най-добре за теб, докато ти превързва ръцете с невидим каиш. Все пак детството е източник и катализатор на любовта, която избираш. И тази история не е изключение.

Понеже “Swallow” не е филм за жестокостта, а любовна история между травма и сърце.

Щом търсиш любов извън, си мил, подсъдно мил с хората, за да изкупиш безусловната им грижа и надгробната си плоча. Докато гълташ срам и се учиш да харесваш текстурата.

Още доста се случва. – обрати, причини, предистория, кулминации и затишия. Препоръчвам „Swallow“ на онези, останали малки момиченца, но и на превъзмогналите модели, с които всички се борим.

Дейвис е доволен, че неговата кинорожба може да бъде съпреживяна именно по време на изолация, каквато имаме днес. Самотата, вглъбяването, изконната травма. „Нарекоха филма ми – перфектния ужас за този безпомощен човешки миг, но аз написах историята в непандемични времена“, казва Карло през смях.

Тук няма чудовища, а вътрешни врагове и любовници. Но и двата вида са опасни поотделно и печелят само, обединени от болка.

След като дадете шанс на „Swallow“, гмурнете се и в „Мисис Америка“. Бонус sci-fi предложение – „Отгледани от вълци“.