Прекрасна актьорска игра, живи диалози, гарнирани с леко чувство за хумор под съпровода на Бийтълс и АББА. „Двамата папи“ ( The two popes) е всичко друго, но не и конвенционална история. От сюжета не лъха нито атеизъм, нито цинизъм, нито религиозна отдаденост. Това е един смел поглед към съвременния католицизъм през призмата на последните му двама папи. Консерватизмът се сблъска с реформаторското мислене, от което се ражда взаимното уважение. Базиран на действителни лица, събития и факти, филмът представя една история за приятелството, което може да разцъфти при най-различни обстоятелства.

Историята

„Двамата папи“ започва със смъртта на папа Йоан Павел Втори и избора на нов глава на католическата църква. Основни опоненти се оказват кардинал Хорхе Берголио (Джонатан Прайд) и кардинал Йозеф Ратцингер (Антъни Хопкинс). Първият счита, че е време Църквата да прегърне някои промени по водещи въпроси като хомосексуализма, безбрачието и развода, докато вторият смята за свой дълг да запази статуквото. Папската корона слага Ратцингер, който приема името Бенедикт XVI. През 2012 г., по време на тежки за католическата управа години, двамата се срещат повторно, като поводът е молбата за оттегляне от кардиналското място на Берголио. Споровете им раждат истини, а те от своя страна – помирение.

Идеята за тази история се заражда още през 2017 г. с постановката на Антъни Маккартън – „Папата“. Освен добър драматург, той е и талантлив сценарист, под чието перо оживяват истории като „Теория на всичко“ (2014) и „Най-мрачният час“ (2017). Изборът на режисьор пада върху бразилеца Фернандо Мейрелеш, който е познат с криминалния „Градът на Бога“ и драмата – „Вечният градинар“.

Прайс и Хопкинс – очаквано добра комбинация

Прекрасният екип е оглавен от двама титани на актьорското майсторство: шекспировия театрален актьор – Джонатан Прайс и изключително талантливия сър Антъни Хопкинс. Те не просто играят, а напълно се потапят в образа на двамата папи. Екранното време не се усеща, всеки детайл е от значение. Зрителят се наслаждава еднакво на полемиката, както и на мълчаливите паузи. Всеки жест или мимика са от значение и актьорите го съзнават. Изпълнението им е до такава степен завладяващо, че накрая остава дилемата – дали филмът е невероятен, или всичко се дължи на виртуозните изпълнения на Прайс и Хопкинс.

По един атрактивен начин Мейреш и Маккартън поставят пред широката публика наболелите проблеми на католическата църква. Папата пие „Фанта“, кардиналът е футболен запалянко, а чувството за хумор е деликатно поднесено с реплики от типа на: „Това е германска шега, не е нужно да е смешна.“ Преплитат се документални кадри с прекрасни визуални картини, като разходката на Ратцингер и Берголио в градината на лятната папска резиденция, погледната отгоре. Интересен е изборът на език. Бергорлио говори главно на испански, официалните диалози между кардиналите са на италиански и латински, а разговорите между двамата главни герои – на английски. В ретроспекция е представен животът само на кардинал Берголио, което е търсен ефект предвид настоящата му позиция като Папа Франциск.

„Двамата папи“ не успя да се пребори за Златен глобус, но остават 5 номинации БАФТА и 3 за Оскар. Това е историята на двама кардинали, станали папи и на двама мъже, намерили пътя един към друг. Посланието – без промяна не може да се опази чистотата на вярата.