„Какъв е смисълът на живота“ е камъче, което засяда в обувката ти по някое време и те дразни на всяка крачка. Въпросителните никнат като плевели в ума ти, а отговорът така и не покълва. Пък и и никой не може да го даде наготово, защото това е истина, до която стигаш сам.


„За душата“ предлага своята философия, докато разказва историята на Джо Гарднър (Джейми Фокс) – учител, който, щом докосне пианото, се изгубва в музиката. За него тя е език, чрез който да се изразиш, и чиста магия. А страстта, с която говори за нея (освен че е безкрайно симпатична), може да накара и най-отегчените му ученици да зяпнат в захлас.


„Музиката е всичко, за което мисля – от момента, в който се събудя, до момента, в който заспя.“


Той мечтае на едро за сцени, мелодията на аплодисментите и да вижда името си с големи букви по плакати за участия. Неговият „звезден шанс“, обаче, е спукал гума някъде преди години и няма изгледи да дойде. До един ден, когато телефонът звънва. Шансът е. Чака пред вратата с обещания за успех, но само секунда невнимание и… Джо умира.

„Няма да умра днес. Не и когато животът ми тъкмо започна.“

Единствената му надежда да се върне на Земята е да помогне на циничната душа 22 (Тина Фей) да намери своята искра. Човекът, прекарал целия си живот безсмислено, трябва да покаже защо си струва да съществуваш, а да те има е невероятно, на някого, който не иска да се ражда. Задачата е тежка, защото дори Ганди не се е справил.

Докато приключенстват, двамата герои приковават вниманието с постоянни обрати. Повеждат те на емоционално пътешествие, за да съпреживееш всичко с тях. Радваш се и се вълнуваш, а накрая се усмихваш с насълзени очи.
Именно затова, „За душата“ обира куп награди, а критиците го определят като:

„Красив, както за разсъждение, така и за съзерцание“

Режисьорът Пийт Доктър, на когото дължим „Играта на играчките“, „Феноменалните“ и още куп продукции, оприличава анимацията на „троянски кон“ – докато те кара да се смееш, предлага и нещо „по-дълбоко“. В него са вплетени различни философски позиции:
есенциализмът, според който си роден със същност и твоята работа е да я откриеш ; екзистенциализмът, където ти сам избираш своя смисъл и път ; нихилизмът, който казва, че всичко е безцелно и абсурдно.

През тези 3 призми героите гледат на света. Те действат спрямо вярванията си, а това завърта сюжета по непредвидим начин.

Така, както Джо е есенциалист и вярва, че е роден да свири, Доктър от дете знае, че когато порасне, иска да бъде аниматор. Докато приятелите му играят навън или ходят по срещи, той стои в стаята си и прави анимации. Старанието му си личи във всеки проект. А последният („Отвътре навън“) печели „Златен глобус“ и много други награди. Точно тогава, обаче, Пийт изпада в екзистенциална криза и мъчителният въпрос „наистина ли това трябва да правя през малкото ми време на земята?“ не напуска ума му. Някои дни дори се пита дали ако е зависело от него, изобщо би се родил.

Резултатът от емоционалната дупка е изкуство, което кара зрителят да се почувства разбран в своите душевни лутания и търсене на смисъл.

Това е първият филм на Пиксар с чернокож в главната роля, а именно Джейми Фокс, защото той вярва в силата на музиката също като Джо. Фокс често казва, че светът съществува от милиарди години, а в сравнение с това един живот е като мигване на окото. Затова най-важното е да не го пропиляваш. След като гледа „За душата“ с дъщеря си, тя твърдо заявява, че това е най-добрата анимация, в която е участвал.

И докато едни винаги са знаели какво е призванието им, други го намират впоследствие. Когато е все още в колежа, Тина Фей написва пиеса. Тогава за пръв път вижда някой да се смее на комедията и и в онзи момент изпитва неописуемо вълнение. Тогава разбира, че е намерила своята искра. Макар тя невинаги да е обвързана с професия и талант – по-скоро идва, когато си готов да живееш. И докато децата сe забавляват, то възрастните ще почнат да се питат:

Ако бях умрял вчера, за какво щях да съжалявам и какво щях да променя при втори шанс за живот?

И „Дамски гамбит“ е глас на призванието.