На 50 Мариус Куркински е все по-тих, все по-прибран навътре. Много изяви, музика, театър и филми го водят до днешния му образ на артист и творец.

Началото е при Крикор Азарян, Тодор Колев и Елена Баева в НАТФИЗ ”Кръстьо Сарафов”. Там завършва актьорско майсторство, а по-късно и кинорежисура при проф. Дюлгеров. В ранните си години среща музиката с песните си “Ти ри ри рам”, “Стига бе” и “Пътуване”. Тогава се отправя и към режисирането, реализирайки  филма „Дневникът на един луд” по Николай Гогол. Следват театралните сцени, където той расте и докосва, за което взема „Аскеер” и „Икар”. От началото на 90-те започва с моноспектакли, които го определят и завършват като артист и до днес. Примери: „Дон Жуан” по Молиер ; „Дамата с кученцето” по Чехов и още много други. Някъде по пътя Мариус среща Хайтов и се спира задълго при него.

„Черното пиле” е песента на Куркински и Хайтов, която живях на театралната сцена.

  Повече от две години моноспектакълът се ражда в българските театри, в различни градове, скромно повел заслужените си отличия като първо място на Национален театрален фестивал – Казанлък  /2017/. Взема и награда за мъжка роля на Международен фестивал „Друмеви театрални празници – Шумен” същата година, както и номинация за „Икар” 2018. И най-голямото признание – тишината на публиката. 

Питаш се – с какви очи Хайтов го е гледал този свят, как ги е написал тия човеци? Как Мариус говори в тишината с онази кротка усмивка, която никак не умее да се кикоти, а само те стопля. Среща те с онези хора от село, които познаваш, прегръщаш и разбираш.  

Кротко и с усмихнати очи вървиш през първия разказ „Мерак”, където селският човек е мъдър и смирен. Способен да се научи от природата и животните на обич и топлина. Следва „Пазачът на овесената нива”, където моралът, честта и достойният живот се сблъскват с алчността и лекомислието. Тук има и чудо, и лудост, а човекът всъщност успява да следва своите идеали. Тежкото „Черно пиле”, което после дълго търсиш в кафезите, е оставено за накрая. Погребението на коса е всъщност песен на човешкия живот, на сподавените чувства, на тишината и скръбта.

Хайтов, който познава думите и хората; Мариус – с таланта и моженето, Емилиян Гацов – Елби, буквално сбрал ноти, за да ушие дреха – музика, удобна на всяка дума – това е „Черното пиле”. Думите, светлините и музиката дишат в едно.

„Стана така, че играейки го, аз самият започнах да получавам за първи път радост от изпълнението, да ми е по-леко. Понеже той е българин и аз съм българин, познавам такъв тип хора, това ми стори пряк път до сърцата на хората.” – казва Куркински за разказите на Хайтов. 

И ни чака на 21-ви декември в „Арена Армеец” – „Мариус 50”, сборен моноспектакъл. Да ни разкаже…